По следите на злото [bg]

Хънтър почувства, че устата му пресъхва, но запази каменното си изражение.

— И след това я видях, че извади телефона си и докато се обаждаше, очите й се насочиха към апартамента ти. Проследих погледа й и воала — видях те да отговаряш на обаждането по телефона си, застанал на прозореца си. — Лушън се изсмя доволно. — Представяш си останалото, нали?

Хънтър нямаше какво да каже.

— Вярно, хрумна ми да убия Трейси — призна Лушън, — но вече бях правил това, когато преди много години ти отнех Джесика, а едно от условията на научното ми изследване е да изпробвам нови подходи и методи. — Той отново повдигна безгрижно рамене. — Това не трябваше да е част от изследването ми, а беше чисто и просто отмъщение, но когато се замислих, не видях причина да не обединя отмъщение и изследване.

Най-после изчисти лицето си от грима. Истинският Лушън изглеждаше най-малко десет години по-стар от последния път, когато го беше видял Хънтър.

— Планът ми беше да внеса чувство на вина в живота ти, Робърт. Вина, която да те разкъсва отвътре. Вина, от която никога да не се отърсиш и която да носиш до деня, в който умреш. Затова следих Трейси две вечери. В едната от тези вечери тя отиде да види родителите си в Дауни и тогава ми хрумна идеята. След това трябваше само да измисля план и да го осъществя. — Лушън вдигна лявата си ръка в знак, че отстъпва. — Признавам, нямах представа, че тя ще излиза с теб същата вечер. Това беше допълнителна награда.

Хънтър погледна пистолета в ръцете му. Лушън държеше небрежно оръжието.

— Ако имаше възможност, ти би дал живота си за техния, нали? — попита Лушън.

Хънтър не отговори. Не беше необходимо.

— Разбира се, че би го направил — съгласи се Лушън. — Винаги си имал голямо сърце, Робърт. Проблемът с голямото сърце е, че се разбива на повече парчета. Не си ли го научил вече?

Въпреки че беше вечер, температурата в офиса на втория етаж сигурно беше двайсет и пет градуса. Хънтър се запита защо Лушън е с дебело палто.

— А сега нека те попитам нещо друго — продължи Лушън. — да речем, че има начин да ме спреш и наистина да сложиш край на всичко… но уловката е да дадеш живота си. Би ли го направил, Робърт? Би ли умрял само за да ме спреш?

— Да — отговори Хънтър без абсолютно никакво колебание и с пълна убеденост.

— Наистина ли? — попита Лушън и кимна. — Защото искаш да ме спреш или защото не искаш да живееш с вината, че трябваше да разгадаеш гатанката ми и да спасиш хората в бара в онази вечер? Вината, че ти си причината родителите на Трейси да са мъртви.