Черният манастир [bg]

Пърсел впери очи в изправения на площада Хенри Меркадо. Този човек беше преживял какво ли не, бе видял много смърт и войни. А може би и малко мир. Всъщност беше преживял целия XX век дотук с всичките му триумфи и разочарования, успехи и провали.

Беше цяло чудо, помисли си Франк, че в Меркадо изобщо бе останало нещо. И че все още можеше да вярва в нещо като Светия Граал. И в любовта.

Погледна Вивиан, чието внимание беше насочено към Хенри. Не бе имал намерение да му я отнема.

Меркадо кимна към киното.

— Британските войници гледаха пленени италиански филми и аз стоях на сцената и превеждах на висок глас. — Засмя се. — Измислях си адски смешни еротични диалози.

Вивиан също се засмя и Пърсел се усмихна.

Хенри посочи една голяма обществена сграда.

— Британската армия установи там щабквартирата си и знамето ни се вееше отпред. Ган ми каза, че и той е бил тук, но не сме се срещали. А даже да сме се виждали, трябва да сме били толкова пияни, че не си спомняме.

Франк се зачуди дали след трийсет и пет години ще стои тук или на друго място от своето минало и ще разказва на спътниците си какво е било навремето. Навярно нямаше. Хенри имаше невероятен късмет, че толкова пъти е избягвал смъртта. Пърсел също се чувстваше късметлия, ала не чак толкова.

— Цели две години италианците водиха изненадващо ожесточена партизанска война в провинцията, преди накрая да отстъпят и този последен къс от своята Африканска империя. Само че тогава аз пътувах с британската армия в Северна Африка. — Меркадо направи нова пауза. — Винаги съм искал да се върна в Етиопия и особено в Гондар. И ето че сега съм тук.

— Покажи ни града, Хенри — помоли го Вивиан.

Напуснаха площада и навлязоха в стария град, който се оказа също толкова невероятен, колкото изглеждаше от въздуха: комбинация от тухлени и каменни дворци, черкви, укрепления, стара синагога, руини. Имаше почти средновековен вид, помисли си Пърсел, макар че не беше виждал подобна архитектура нито в Европа, нито никъде другаде.

Меркадо им сочеше сградите, които знаеше от едно време, и Вивиан ги снимаше.

— Като че ли хората са по-малко, отколкото си спомням — отбеляза Хенри. — Мнозинството от етиопските юдеи живееха в Гондар и неговите околности. Струва ми се обаче, че са заминали заедно с аристокрацията, търговците и последните италианци.

— И ти щеше да си отидеш, ако живееше в бърлогата на генерал Гетачу — отвърна Вивиан.

— Фалашите, последните роялисти и други традиционалистки елементи в околните провинции са организирали съпротива срещу марксистите — каза Меркадо. — Така че въпреки параноята си Гетачу има известно основание да смята, че отвсякъде е заобиколен от шпиони и врагове. Положението в страната е нестабилно и опасно.