Древни брегове [bg]

Истината всъщност бе, че Хари може би вече беше станал твърде стар. Загубил бе страстта си към политиката, вкуса си за власт. Не му доставяше удоволствие както преди да въздейства върху процеса на вземане на политическите решения, да стои рамо до рамо с истинските хора, които ги вземаха, дори да прави станалата му навик неделна обиколка като гост на различни телевизионни програми. Ето, тази вечер го бяха поканили на прием в чест на йорданския крал, а той усещаше, че би дал мило и драго да си бъде у дома с Мериан, събул обувки и седнал пред телевизора да гледа някой свестен филм.

Както винаги се случваше на подобни светски мероприятия и този път го обградиха половин дузина хищници, които се надяваха да го използват като лост за постигане на целите си. Единият например беше директорът на НАСА, Рик Кео, който го залови на масата с ордьоври.

Хари не харесваше много Рик Кео. Директорът беше бивш астронавт и се радваше на естествена популярност сред обикновените хора. Но имаше склонност към позьорство и повече се интересуваше от развитието на собствената си кариера, отколкото от проблемите на поверената му организация.

Кео се движеше сред гостите с чаша ром с кока-кола в ръката и правеше всичко по силите си да изглежда като човек, принуден да се занимава с нещастни инциденти и да търпи тъпотата на бюрократите. Двамата си размениха няколко общи фрази и Кео доста безцеремонно си дойде на думата:

— Господин вицепрезидент, имаме проблем. Говоря за онова нещо на хребета Джонсън. Хората ми започват да се питат има ли някакво бъдеще в онова, с което се занимават.

Още на времето, когато общественото мнение бе склонно да подкрепи подобна идея, Кео бе застанал начело на инициатива за поставяне началото на агресивна програма за управляеми полети, но през последните години също толкова убедително бе защитавал нуждата от повече икономии, засилен научен подход и на първо място — безопасност. Беше възнисък, под метър и седемдесет, тесен както в раменете, така и в интелекта. Имаше нещо особено в характера си — склонност да се разсейва и да сменя темата на разговора просто така, изведнъж. Да говориш с Кео, както веднъж един от известните учени в столицата бе допуснал да го цитират в интервю, бе като да разговаряш с човек, криещ се зад дърво.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хари.

— Ти сериозно ли ме питаш? Може би тогава ще ми обясниш какъв е смисълът от ракетни двигатели и совалки, ако можеш да свършиш същата работа ходейки? — и той доизпи питието си на една глътка. — Какво смята да предприеме президентът по този въпрос?

На Хари му бе писнало да слуша за Ротондата. Не беше от онези, които се тревожат за щяло и нещяло, а и бе убеден, че цялата тази история ще отшуми сама, ако много не се човърка. И когато това станеше, животът пак щеше да си тръгне постарому.