Червеният корсар

През целия този ден времето не се промени. Спящият океан лежеше като трептящо лъскаво огледало с гладка, полирана повърхност, макар че, както обикновено, дългите и тежки талази на силното мъртво вълнение показваха, че някъде далеч бушува буря. От момента, когато напусна палубата, до момента, когато слънцето потопи бляскавото си кълбо в морето, повече никой не видя Корсаря. Доволен от победата си, той, изглежда, вече не се страхуваше, че някой ще дръзне да заговорничи за сваляне на властта му. Тази очевидна самоувереност не можеше да не разположи хората му в негова полза. Щом за всяка небрежност към задълженията се следеше строго и нито една простъпка не оставаше ненаказана, моряците чувствуваха, че някакво невидимо око ги наблюдава неотклонно и че непрекъснато над тях е надвиснала невидима ръка, готова да удари или да награди. Чрез подобна тактика на крайно напрягане на силите в критични моменти и на снизходителност, когато властта започваше да му дотяга, този необикновен човек толкова време бе съумявал не само да задушава вътрешната измяна, но и да се изплъзва от хитростите и уловките на по-открити врагове.

Когато постъпи нощната вахта и корабът потъна в дълбока тишина, Корсарят отново се появи на юта, където се заразхожда сам напред-назад. Гълфстриймът бе отнесъл кораба толкова далеч на север, че малкото синьо възвишение отдавна бе изчезнало зад хоризонта, и догдето стигаше човешкият поглед, корабът отново беше заобиколен от безкрайната водна шир. Тъй като във въздуха не се усещаше никакъв полъх, платната бяха прибрани и голите мачти се извисяваха във вечерния здрач, сякаш корабът бе спуснал котва. С една дума, беше един от ония часове на пълен покой, с които стихиите понякога даряват смелчаците, поверили съдбата си на капризните и коварни ветрове.

Дори хората, чието задължение беше да стоят нащрек, окуражени от всеобщото спокойствие, станаха небрежни на вахтата си и гледаха да се излегнат между оръдията или на други места из кораба, за да се отдадат на почивка, на каквато правилата на дисциплината и добрия ред не им позволяваха да се наслаждават в койките си. И наистина тук-там се виждаше главата на някой сънлив офицер, който, облегнат на фалшборда145 или проснат върху лафета на някое оръдие, разположено извън свещените граници на шканците, клюмаше в такт с ленивото поклащане на кораба. Един-единствен силует стоеше прав и бдителен, следейки зорко всичко наоколо. Това беше Уайлдър, чийто ред за дежурство на палубата беше дошъл отново.