Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
Възрадвали се людете от Средната земя и тук-там по западните брегове горските дебри отстъпили място на плодородни ниви, а людете се отърсили от игото на Морготовите слуги и забравили страха си пред мрака. Почитали спомена за снажните Морски крале и след тяхното отпътуване ги нарекли богове с надеждата някой ден пак да се върнат; защото по онова време Нуменорците никога не оставали задълго в Средната земя и затуй не си изграждали жилища. На изток плавали техните кораби, ала сърцата вечно ги теглели обратно към Запада.
С годините този стремеж ставал все по-силен; и Нуменорците закопнели за вечния град, който виждали отдалече, а жаждата за спасение от смъртта и вечни наслади вече не ги напускала; и колкото повече нараствала тяхната мощ и слава, толкоз по-малко покой намирали в душите си. Защото макар да ги били надарили с дълголетие, Валарите не можели да им отнемат умората от света, що идва рано или късно, тъй че всички Дунеданци умирали — дори и кралете от рода на Еарендил; а по мерките на Елдарите жизненият им път бил по-кратък и от зимен ден. Тъй постепенно над сърцата им паднала сянка, може би породена от волята на Моргот, която все още творяла зло по света. И отначало в душите си, а подир туй и на глас почнали Нуменорците да роптаят против участта човешка и най-вече против забраната да плават към Запада.
И често си казвали: „Защо Западните Властелини живеят там в безконечен покой, а ние трябва да мрем и да напускаме родния дом, устремени незнайно накъде? Ето, Елдарите не умират, дори и ония, що са се опълчили срещу Всемогъщите. И след като овладяхме всички морета, след като никое от тях не е тъй бурно или необятно, че да възпре нашите кораби, то защо да не отидем в Авалоне при скъпите си приятели?“
А някои казвали още: „Защо да не отидем дори и в Аман, та да вкусим там, макар и само за ден, блаженството на Всемогъщите? Нима не сме най-славни сред народите на Арда?“
Предали Елдарите тия слова на Валарите и Манве се наскърбил, тъй като виждал как над златното пладне на Нуменор бавно приижда черен облак. И пратил вестоносци при Дунеданците да поговорят откровено за съдбините и законите на света с техния крал и всички, що пожелаят да слушат.
— Съдбините на този свят — казали пратениците — може да промени само онзи Единствен, що го е сътворил. И дори ако пътувате тъй умело, че през всички препятствия и заблуди най-сетне се доберете до Блаженото царство Аман, не ще имате полза от туй. Защото не страната на Манве прави своите обитатели безсмъртни, а точно напротив — Безсмъртните разпръскват благодат над ония земи; и там само ще повехнете от умората на живота още по-бързо като мушици в яркия плам на светилника.
Но кралят възразил:
— А нима не е още жив Еарендил, чийто потомък съм аз? И не живее ли тъкмо в Аман?
На туй вестоносците му отвърнали:
— Знаеш, че неговата участ не е като на другите и му е дадено правото да се причисли към Първородните, що не умират; ала и друго му повелява съдбата — вече никога да не се завръща към земите на простосмъртните. Докато ти и твоят народ не сте Първородни, а простосмъртни люде, както ви е сътворил Илуватар. Обаче изглежда, че сега настоявате да получите най-добрия дял от съдбата и на двата народа — когато ви се прииска, да отивате във Валинор, а щом ви омръзне, да се прибирате у дома. Това е невъзможно. А и Валарите нямат толкова власт, та да ви отнемат подаръка на Илуватар. Елдарите, казвате, не са наказани със смъртна участ — дори и ония, що са се опълчили срещу Всемогъщите. Ала за тях това не е ни награда, ни наказание, а просто част от битието им. Те нямат къде да избягат и са обвързани с този свят чак до самия му край, защото неговият живот е и техен. Вие твърдите, че умирате, понеже сте наказани за бунта на людете, в който нямате ни най-малък дял. Но от самото начало смъртта не е замислена като наказание. Чрез нея можете да избягате и да напуснете света, без да ви обвързват веригите на надежда или умора. Кажете сега, кой от нас трябва да завижда на другия?