Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Лоената топка, в бързината и смущението на събуждането и отпътуването, не бе смогнала да помисли за нищо. И сега тя гледаше, обзета от яд, като се задушаваше от негодувание, всички тия хора, които тъй спокойно ядяха. Отначало тя бе обхваната от буен гняв и отвори уста, за да им каже какво мисли за тях, като изсипе цялата вълна от оскърбления, която се бе надигнала в нея. Но тя не можеше да говори — до такава степен се задушаваше от възмущение.
Никой не я гледаше, не мислеше за нея. Тя се чувствуваше удавена в презрението на тези почтени подлеци, които отначало я бяха накарали да се пожертвува, а след това я бяха отхвърлили като нечиста и ненужна вещ. Тогава тя си спомни за своята голяма кошница, пълна с хубави неща, които тия хора бяха лакомо унищожили — за своите две пилета, които лъщяха от желе, за своите пастети, за крушите, за четирите бутилки бордо.
Но възмущението й внезапно спадна, като премного опъната струна, която се скъсва, и тя се почувствува готова да заплаче. Направи страшни усилия, напрегна се, преглътна риданията си, както правят децата, но сълзите се надигаха, блестяха по края на клепачите й и най-после две едри сълзи, отделили се от очите й, се търкулнаха бавно по страните й. Други сълзи бързо ги последваха: те изтичаха като капки вода, които се процеждат от някоя скала, и падаха равномерно по издутата заобленост на гръдта й. Тя стоеше изправена, с неподвижен поглед, с изпънато и побледняло лице — и се надяваше, че няма да я видят.
Графинята обаче забеляза това и направи знак на мъжа си. Той вдигна рамене, като че ли искаше да каже:
— Какво искаш — не е по моя вина.
Госпожа Лоазо се засмя тихо и ликуващо и пошепна:
— Оплаква позора си.
Двете монахини започнаха отново да се молят, след като бяха завили в къс хартия остатъка от своя колбас.
Тогава Корнюде, който вече смилаше изядените яйца, проточи дългите си крака под отсрещното седалище, извърна се настрана, кръстоса ръце, усмихна се като човек, който внезапно е намислил нещо много забавно, и започна да си подсвирква „Марсилезата“.
Всички лица добиха мрачен израз. Без друго тая песен на народа никак не се нравеше на неговите съседи. Те станаха нервни, раздразнителни и изглеждаха готови да нададат вой като кучета, които слушат някоя стара латерна.
Той забеляза това и вече нищо не спираше песента му. От време на време тананикаше и думите:
Колата се движеше по-бързо — снегът бе станал по-корав. И до Диеп през дългите навъсени часове на пътуването, сред друсането, което го съпровождаше през настъпващата нощ, а по-сетне и в дълбоката тъмнина на колата, той продължи със свирепа упоритост своето пропито с мъст монотонно подсвиркване, като принуждаваше морните и раздразнени умове на спътниците си, да слушат от начало до край тая песен, да си припомнят всяка дума, която те сливаха с всеки такт на песента.
А Лоената топка все още плачеше. И понякога едно ридание, което тя не бе успяла да възпре, се разнасяше в тъмнината между две строфи.
Ги дьо Мопасан
Домът Телие
I
Отиваха там всяка вечер към единадесет часа, просто като в кафене.
Събираха се шест до осем души, все същите, не някакви гуляйджии, а порядъчни хора — търговци, младежи от града, пиеха си чашката „шартрьоз“ и позакачаха момичетата или разговаряха спокойно с „госпожата“, която те всички уважаваха.
После към дванадесет часа се прибираха да спят. Младежите понякога оставаха.
Домът беше като семейно жилище, съвсем малък, боядисан в жълто, на ъгъла на една улица зад църквата „Сент-Етиен“; през прозорците се виждаше заливът, пълен с разтоварвани кораби, голямата солница, наричана „Вместилището“, а зад нея — склонът на Мадоната и старият сив параклис.
„Госпожата“, която произхождаше от добро селско семейство от департамента Йор, бе подхванала тоя занаят точно така, както можеше да стане шапкарка или шивачка. Предразсъдъкът за позора на проституцията, толкова упорито поддържан в градовете, не съществува в нормандските села. Селянинът казва: „Добър е тоя занаят“, и праща дъщеря си да държи харем с момичета, както би я пратил да ръководи девически пансион.
Впрочем тя бе получила дома в наследство от бившия собственик — неин стар вуйчо. „Господинът“ и „госпожата“, които по онова време държаха хан край Ивто, веднага ликвидираха търговията си, понеже прецениха, че работата във Фекан ще бъде по-изгодна, и една сутрин пристигнаха и поеха ръководството на заведението, което, без стопани, бе започнало да запада.