Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
Преди половин минута вратата за пореден път се отвори и тя си помисли, че Рейчъл се връща, но звуците долу утихнаха… а на дъсчения под се пръсна чиния.
Сейчан се вцепени, мускулите й се напрегнаха, всичките й сетива изведнъж се изостриха. Дори прашинките в стаята сякаш замръзнаха в очакване.
Едно от стъпалата изскърца…
Тя скочи, грабна зигзауера си от нощното шкафче, изхвърча от стаята, като в движение измъкна пистолета от кобура, и изтича по-надалече от стълбището, до прозореца в другия край на площадката. Видя, че към втория етаж предпазливо се изкачва тъмна сянка. После се появи мъж в зимна камуфлажна униформа.
Сейчан натисна два пъти спусъка и в същия момент се хвърли с рамо към прозореца. Зад себе си чу вик. Само го беше ранила, но това й осигури достатъчно време, за да излети навън сред дъжд от стъкло и трески. Падна върху широкия покрив на първия етаж и се преметна през ръба, извъртя се във въздуха, стъпи на крака и се претърколи, като с едната си ръка насочваше зигзауера наоколо.
Намираше се зад хижата. Зад малкия двор започваше горичка и Сейчан се втурна натам — и видя, че от дърветата се появяват въоръжени мъже, също в маскировъчно облекло.
Рязко зави надясно. Знаеше, че край пътя отстрани на сградата има дълбока канавка. Трябваше да се скрие и да се измъкне през кордона, който очевидно обграждаше хижата.
Куршуми обсипаха замръзналата земя около нея и Сейчан спринтира, като стреляше наслуки към гората. Все още можеше да се спаси.
И тогава над гърмежите изкънтя познат глас.
— СПРИ ИЛИ ЩЕ Я УБИЯ!
Сейчан не се подчини, измина оставащото разстояние и се плъзна по корем в канавката. Под нея захрущя лед. Тя се завъртя в посоката на вика и без да се подава от дълбокия канал, насочи зигзауера натам.
В отсрещния край на двора до конюшнята забеляза едър, як наглед мъж, който държеше Рейчъл с ръка през гърлото.
От едната й страна стоеше Джуланг Делгадо.
От другата — Хуан Пак.
Севернокорейският учен бе опрял пистолет в ухото на италианката.
— Веднага излизай, иначе ще й пръсна мозъка!
Сейчан се опита да анализира ситуацията. Как можеше да са тук? Мъжете в камуфлажна униформа определено бяха корейци, най-вероятно елитна спецчаст. Но как я бяха открили?
— Бягай! — изкрещя Рейчъл. — Спасявай се!
Онзи, който я държеше, я удари грубо по главата, но тя продължи да се съпротивлява.
Сейчан разбираше, че ако се опита да избяга — което и без това й се струваше все по-малко вероятно — със сигурност ще убият Рейчъл. Затова накрая вдигна високо ръце, показа се от канавката и извика:
— Не стреляйте!
Зад нея се появиха още войници, изплували като призраци от скривалищата си. Сейчан набързо ги преброи. Хуан Пак явно водеше със себе си цял ударен отряд.
Защо?
Обезоръжиха я и я поведоха към севернокорейския ядрен физик.
Докато се приближаваше, Рейчъл срещна погледа й. Изглеждаше повече разгневена, отколкото уплашена, безмълвно й се извиняваше, че я е поставила в такова положение.
Но Сейчан не можеше да я обвинява. Самата тя беше причината за всичко това, тя бе довела опасността със себе си на този леден остров.
Звярът, който държеше Рейчъл, трябваше да е командирът на отряда. Носеше огледални очила и ниско нахлупената му качулка скриваше почти цялото му лице, но и малката част от него, която се виждаше, изглеждаше зловеща. Множество белези пресичаха кожата му. Цялата му фигура излъчваше заплашителност. Не беше новобранец, а закален в сражения ветеран.
Д-р Пак я погледна със студена усмивка, обещаваща болка и мъка.
— А сега ще ни кажеш къде са американците.
28.
20 ноември, 8:12 ч. местно време
Остров Олхон, Русия
Грей отново управляваше атевето си начело на групата. Темур, помощникът на шамана, седеше зад него. Пътуваха по дебелия крайбрежен лед на север от скалистия нос Бурхан. Ковалски и Вигор ги следваха.
Слънцето превърна леда в стъкло, на места толкова прозрачно, че приличаше на незамръзнала вода. Вятърът навяваше сух сняг и скреж като разпенени вълни.
— Покрай онези канари ей там! — извика Темур. — Още около километър и половина.
Продължиха из пуста част от острова, където от водата се издигаха стръмни скали, обрасли с гъста елова гора. Темур ги насочи към сушата и засенчи очите си с длан, за да огледа брега.
— Натам! — каза накрая. — Към онзи отвор. Ще влезем вътре!