Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
Настъпва кратко мълчание, докато мислим какъв би бил Хенри без любящото, търпеливо постоянство на Катерина.
— Но ти сам каза, че тя би трябвало да обмисли оттеглянето си — казвам обвинително. — Когато всичко това започна.
— Виждам, че кралят иска син и наследник. Никой не може да го вини за това. Но той не може да напусне една съпруга като тази заради жена като онази. Заради принцеса от Испания, или Франция, или Португалия? Да, тогава тя би трябвало да помисли за това. Тогава той би могъл да ѝ го предложи, а тя може да го обмисли. Но заради такава жена? Тласкан единствено от греховна похот? И да се опитва да подмами кралицата да каже, че никога не са били женени? Да пита всички за мнението им?
— Погрешно е.
— Много погрешно.
Монтагю отпуска лице в ръцете си.
— В такъв случай какво ще стане сега?
— Изслушването продължава. Предполагам, че сигурно ще отнеме дни, може би седмици. Ще изслушват всевъзможни теолози, а кралят е поръчал да му доставят книги и ръкописи от целия християнски свят, за да докаже тезата си. Поръчал е на Реджиналд да му намери и купи книги. Изпрати го в Париж да се съветва с учените.
— Реджиналд отива в Париж? Защо, кога ще тръгне?
— Вече замина. Кралят го изпрати в мига, когато кралицата излезе от съдебната зала. Тя ще се обърне към Рим, за да обжалва, няма да приеме присъдата на Улзи в английски съд. Така че кралят ще има нужда от чуждестранни съветници, именити теолози от целия християнски свят. Англия няма да е достатъчна. Това е единствената му надежда. В противен случай папата ще каже, че те са били женени пред Бога и нищо не може да ги раздели.
Синът ми и аз се поглеждаме, сякаш светът, който познаваме, се променя неузнаваемо.
— Как може той да направи това? — питам простичко. — То е против всичко, в което е вярвал някога.
Монтагю поклаща глава.
— Успял е сам да убеди себе си — казва той проницателно. — Това е като любовните му стихотворения. Посвещава се на някаква преструвка, а после убеждава себе си, че тя е вярна. Сега иска да повярва, че Бог му говори пряко, че съвестта му може да го направлява по-добре от всичко друго; убедил е себе си, че е влюбен в тази жена, убедил се е, че бракът му е невалиден, и сега иска всички да се съгласят с него.
— А кой ще възрази? — питам.
— Епископ Фишър би могъл, Томас Мор вероятно не, Реджиналд не може — казва Монтагю, отмятайки изтъкнатите учени на пръсти. — Ние би трябвало да възразим — казва, изненадващо.
— Не можем — казвам. — Ние не разполагаме с необходимите познания. Ние сме само едно семейство.
Дворецът Ричмънд, западно от Лондон
Лятото на 1529 г.
Кралят, горчиво разочарован от Улзи и кардинала, когото доведе от Рим, за да се опита да постигне компромис, потегля на пътуване без кралицата. Придворните, които е избрал за спътници, яздят с него, сред тях е и Ан Болейн. Говори се, че били много весели. Той не праща да повикат дъщеря му, а тя ме пита дали ще бъде повикана да се присъедини към него и майка си това лято.
— Не мисля — казвам внимателно. — Не мисля, че ще пътуват заедно тази година.
— Тогава може ли да отида на гости при майка ми, кралицата?
Тя вдига поглед от ръкоделието си, където бродира с черен конец една риза за баща си, точно както я е научила майка ѝ.
— Ще пиша да попитам — казвам. — Но е възможно баща ви да предпочита да останете тук.
— И да не виждам него или майка си?
Невъзможно е да я излъжа, когато ме гледа с този свой прям, честен поглед.
— Така мисля, скъпа моя — това е единственото, което казвам. — Времената са трудни. Трябва да бъдем търпеливи.
Тя стиска устни, сякаш за да попречи от тях да се откъсне дори една критична дума. Навежда се малко по-ниско над работата си.
— Баща ми ще се разведе ли с майка ми? — пита.
В нейната уста тази дума прозвучава като богохулство. Тя вдига поглед към мен, сякаш очаква да ѝ направя забележка, сякаш самата дума е мръсна.
— Случаят беше отнесен до Рим — казвам. — Знаехте ли това?
Едно леко кимване ми подсказва, че е чула отнякъде.
— Светият Отец ще отсъди. Просто трябва да чакаме и да разберем какво мисли той. Бог ще го напътства. Трябва да имаме вяра. Светият Отец знае какво е правилно в този случай; Бог ще му проговори.
Тя издава лека въздишка и се размърдва на мястото си.
— Боли ли ви? — питам, като я виждам да се привежда леко напред, сякаш за да облекчи спазъм в корема си.
Тя веднага се изправя, раменете ѝ се смъкват, главата ѝ е високо вдигната, както се очаква от принцеса.