Тайният портал
- Автор: Фёллер Ева
- Серия: Пътуване във времето #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-201-4
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тайният портал». Краткое содержание книги:
— Освен всичко друго, с парите трябва да се построят приют за сираци и училище в Ийст Енд. И жилища за работниците във фабриките. Ще е добър ход от ваша страна, ако се присъедините към фондацията, Джордж. — Оставих думите ми да достигнат до него, преди да продължа: — Дори не можете да си представете колко много ще повдигнете авторитета. А и това дава на дарителя невероятно чувство.
— И изобщо не ми се сърдите заради Ифи? Фондация… ъъ… дарения…? — Изражението на Джордж се колебаеше между облекчение и скептицизъм.
Ифи ни бе слушала с присвити очи.
— Каква оригинална идея! Джордж, така бихме могли да сътворим един съвсем нов стил сред висшето общество! Човеколюбие сред по-добрата част от обществото! — Очите й заблестяха. — Бих могла да даря някое от кожените ми палта. А ти би могъл да купиш нови обувки за децата на твоите работници. А за Коледа ще има пунш за всички!
— Щом ще впечатлява, спокойно може да е и малко повече — изтъкнах аз. — Джордж притежава множество фабрики, той би могъл…
Но Ифи ме прекъсна, тя буквално преливаше от страхотни идеи за дарения, които се въртяха основно около това, да разчисти гардероба си за добри цели и да изпече курабийки за бедните деца в Ийст Енд. Без съмнение, тя бе родена за благотворителна дама. МототоВърши добро и говори за товасякаш бе измислено за нея. Джордж седеше объркан до нея и само кимаше на всичко, което тя предлагаше.
Една пощенска карета искаше да мине покрай нас, но ние блокирахме пътя. Пощальонът наду нетърпеливо рога си. Себастиано даде знак на Джери да потегли.
— Бай-бай! — извика той на Ифи и Джордж. — Грижете се за себе си!
— До скоро! — извика в отговор Ифи.
Джордж помаха сдържано и ето че вече бяхме завили зад ъгъла.
— Чао — казах тихо, въпреки че повече не можеха да ме чуят.
— Свърши се — измърмори Себастиано. — А сега към вкъщи!
Нямах търпение да се върна в настоящето, но най-лошото тепърва предстоеше — да се сбогувам с Джери. Не можех да избегна това сбогуване, а и не исках. Още докато слизах, очите ми се наляха със сълзи, но преди да съм подхванала предварително подготвената ми кратка реч, Джери отново се бе метнал на капрата и пришпорваше конете.
— Джери! — извиках, стъписана, но той отпраши с яростна физиономия толкова бързо, че шапката му отхвръкна и червената му коса се развя на вятъра.
— Остави го — рече Себастиано. — Знаеш ли, и на него му е също толкова трудно.
— Но аз исках да му кажа…
— Той знае какво искаш да му кажеш.
Изтрих влажните си очи. Разстроена, гледах след каретата, която се отдалечаваше все по-бързо по Джеймс Стрийт.
След това не ни остана много време. Хосе и мистър Стивънсън вече бяха стартирали подобрената и оборудвана с допълнителни функции парна машина. Инженерът лично се бе заел с гребането на въглищата, докато Хосе правеше последни настройки по ръчките.
— Довиждане, мистър Стивънсън, и много благодаря за всичко! — надвиках чукането и тракането на машината.
Той само кимна и безмълвно продължи да гребе с лопатата. Лицето му изглеждаше щастливо и спокойно, той бе в стихията си.
Хосе ни извика при себе си в кълбетата пара и постави ръка върху един от шалтерите. Стояхме под червената метална рамка, която бе започнала да трепти по краищата. Себастиано ме прегърна, тъй като знаеше колко много се страхувам от пътуването. Откакто знаех, че в дълбините на четвъртото измерение дебнат наистина зловещи същества, не можеше да се каже, че страхът ми бе намалял. Можех да попитам Хосе къде свършваха кошмарите ми и къде започваше реалността, но инстинктивна боязън ме бе възпряла. Може би беше по-добре да оставя този въпрос отворен. Беше същото както при чудовището под кревата — докато съществуваше възможност то да е продукт на собствената ни фантазия, не се страхувахме толкова, колкото от някое истинско чудовище.
Трепкането се превърна в бяло, заслепяващо пламтене. Тракането на буталата се засили до бурно кресчендо и накрая експлодира в унищожителен гръм. Светът около мен се разпадна и аз пропаднах в мразовито, непрогледно черно нищо.
За щастие, преминаването стана доста бързо и за моя радост, дори нямах главоболие. Приземихме се в съблекалнята на бутик за бельо. Продавачката ни изгледа изплашено, когато изведнъж се появихме, препъвайки се, иззад пердето, но преди да е успяла да каже каквото и да било, се спасихме на улицата.
Навсякъде около нас цареше характерната за Лондон суматоха. По улиците пъплеха колите в задръстване, по тротоарите се тълпяха множество тръгнали на покупки пешеходци. Спечелихме си някой и друг любопитен поглед — все пак бяхме облечени като двойка от някой роман на Джейн Остин, — но не предизвикахме някаква сензация.