Тайният портал

Бяхме прекалено скапани, за да говорим надълго и нашироко. Затова веднага си легнахме и спахме дълбоко и непробудно чак до другия ден.

На другия ден установихме, че мисис Фицджон бе изчезнала безследно, при това толкова трайно, че освен нас никой друг не си я спомняше, дори и готвачката, която се бе появила на работа, както обикновено. Именно това бе доказателството, че икономката представляваше изкуствена личност, нещо като илюзия от плът и кръв, за да придаде на живота на мистър Фицджон в тази епоха по-голяма достоверност. С неговото изчезване, тя също бе загубила правото си да съществува. Имах едно наум, че нещо подобно може да се случи, но въпреки това почувствах тъга. Макар да не я харесвах особено, тя бе живяла и работила в къщата и бе на мое разположение. А сега я нямаше, отвята като листо на вятъра, жертва на манипулацията на времето.

За кратко се бях притеснила, че и съществуването на Ифи можеше да бъде заличено по същия начин, тъй като след изчезването на Реджи не я видях повече на празненството на принц-регента. Но за мое облекчение, тя бе жива и здрава, нищо лошо не я бе сполетяло. Като изключим факта, че й липсваше и най-малкият спомен за Реджиналд. Той бе напълно изтръгнат от спомените й, което бе добре за нейното, както и за нашето душевно спокойствие. Често ми се искаше аз също да мога да го забравя толкова лесно, както и ужасеното му изражение в момента, в който изчезна.

Що се отнасяше до Ифи, тя си бе същата. Още на по-следващия ден цъфна у нас с кутия пралини и настоятелното желание да отидем заедно на пазар за обувки. Себастиано се престори на повален от мигрена, за да я държи на разстояние, а аз я отпратих, след като изпихме по чаша чай, защото повече не се нуждаех от обувки от тази епоха. А и защото в нейно присъствие непрестанно трябваше да се боря с напиращите си сълзи, тъй като напук на всички дрязги аз я харесвах и някак си трябваше да свикна с мисълта, че съвсем скоро нямаше да я видя никога повече. В този случай един рязък край бе по-добре от проточено във времето болезнено сбогуване.

Както бе планирано, на следващия ден отпътувахме с Джери за Брайтън, където прекарахме няколко приятни, мързеливи дни в един малък симпатичен пансион. Не правехме нищо друго, освен да спим, да ядем вкусна храна, да се разхождаме по плажа със Сизифус и ами да, всичко онова, което правят току-що сгодените, когато са сами.

Когато през следващата седмица се завърнахме в Лондон, за наше изумление, установихме, че Ифи окончателно се бе отказала от намерението си да покори Себастиано. Вместо това с развети знамена се бе насочила към Джордж. Неговата глухота и липсата му на вкус към модата не я бяха възпрели от това, да бъде заловена плачеща в прегръдките му от две матрони в една ложа в операта. Което не би било особено шокиращо, ако горната част на тялото й бе покрита.

Според слуховете Джордж бе обяснил, заеквайки, че Ифи просто е потърсила закрила при него, след като роклята й се бе разкопчала случайно. Разбира се, никой не се бе вързал на тези глупости и той бързо бе осъзнал, че за един мъж на честта има само един изход — да направи официално предложение за ръката на Ифи. Тя изискано го бе преметнала, но едно нещо трябваше да й се признае: само за няколко дни някак си бе успяла да го накара да повярва, че тя е самото въплъщение на всичките му мечти. Възхищението му към мен бе напълно изчезнало, в което успях лично да се убедя, когато съвсем случайно налетяхме на двамата през последния ден от престоя ни в 1813 година.