Живот след живота
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #27
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1229-2
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Живот след живота». Краткое содержание книги:
Блокът беше сравнително нов, многоетажен, но пък за щастие само с един вход, така че след три часа Настя с треперещи от умора крака излезе и се качи в колата.
Нищо. Ни-щич-ко. В блока не се намери никаква Полина Солодко и това име не говореше нищо на никого. Съседите говореха с топло чувство за Аида Борисовна, разказваха, че се интересувала от национални кухни, колекционирала рецепти, водела широка кореспонденция с познавачи на кулинарията, постоянно готвела нещо ново и канела съседи да опитат, а ако им харесвало — давала рецептата. На драго сърце давала и книги, библиотеката й била голяма, хубава и много хора се възползвали от това. Но никой не бил вземал романите на Агата Кристи, предимно възрастни хора четели книгите й, защото на тях не им било по джоба да купуват нови, а градската библиотека била далече, но те искали „проверена“ руска и съветска литература: „Вечният зов“ на Иванов, „Угрюм река“ на Шишков, романите на Вениамин Каверин и Юрий Бондарев, мемоарите на маршал Жуков и тям подобни.
По пътя към къщи Настя размишляваше кого би могла да помоли да потърси тази неуловима Полина. Федулов? Но след сутрешното посещение в жилището на Павлова тя още не можеше да преодолее неприязънта си към майора. „Полудяла си — говореше си тя. — Какво толкова се е случило, какво? Голяма работа, оперативен работник пил алкохол в работно време. Какво, да не би никога в живота си да не си виждала такова нещо? Напротив, на всяка крачка. Дори твоят най-добър приятел Юрка Коротков си го е позволявал и отношението ти към него не е пострадало от това. Излиза, че за твоето приятелче Коротков може, а за Федулов не може, така ли? Всички милиционери пият в работата си, това не е нещо ново, така е било винаги, така е и така ще бъде. Какви си ги измисляш?“ Но придумванията не помагаха. Не й се искаше да моли Федулов. Вероятно стремително остарява, става категорична и нетолерантна. Това е лошо. Излиза, че трябва да помоли Вторушин, когото също не харесва особено. Какво пък, ще изберем по-малкото зло, реши тя и набра номера на Иля.
Той дълго не можа да схване за какво е потрябвало на Настя някакво неизвестно момиче, което, ако се съди по възрастта му, просто по никакъв начин не може да има нещо общо с убийството на Павлова.
— Тя не може — съгласи се Настя. — Но може да има родители. Или по-големи братя и сестри. Във всеки случай, това е непроверена връзка на Павлова. Иля, трябва да разкрием убийство, а не да удовлетворим собственото си любопитство. Трябва да проверим всичко до последната дреболия.
— Добре — въздъхна Вторушин, — ще ви намеря вашето момиче, щом толкова се налага. Само че не обещавам да стане бързо. Когато успея.
Когато пристигна в имението, тя не намери сили в себе си дори да изведе на разходка Дружка. Просто се съблече и рухна в леглото като подкосена.
ГЛАВА 13.
Утрото беше мрачно и тягостно, като настроение след погребение. Настя дълго се опитва да се събуди, но после заряза тези безсмислени опити и реши да спи, докато й се спи.
Не спа твърде много, в девет и половина все пак стана. Бегорски все още се намираше в имението, затова перспективата за закуска беше овесена каша. Настя се намръщи при тази мисъл и реши да не ходи в заведението, а да изпие едно кафе в стаята си и да отиде в града за една „неправилна“ закуска в някоя закусвалня. „Да, но Дружка! — сепна се тя. — Ами че тя те е чакала цялата вечер снощи, а ти я измами и не отиде. И тази сутрин отново те чака и тъгува, и не разбира — дали си я разлюбила, дали си заминала, без да се сбогуваш, дали си умряла. Но в клубното заведение няма да отида, ако ще и да ме разстрелят. По-добре да погладувам още половин час.“
Радостта на Дружка, когато видя Настя, беше неописуема — тя размахваше опашка, хвърляше се върху решетката и глухо лаеше, а нейните тъмни лъскави очи излъчваха любов и възторг.
— Дори нямам нищо вкусничко за теб — засрамено говореше Настя, докато й слагаше нашийника и притягаше каишката, — снощи не успях да купя нищо. Извинявай.
„Нищо не ми трябва! — беше изписано на кучешката муцуна. — Само ти идвай, само не ме изоставяй, не ме забравяй!“
Ходенето беше трудно — духаше пронизващ влажен вятър, от който очите се насълзяваха и лицето премръзваше, но Настя стоически издържа определения за разходката половин час, след което тръгна да търси място, където би могла с удоволствие да закуси. Шофьорът й препоръча едно малко заведение на ъгъла на площад „Майски“ и улица „Федеративная“, точно до сградата на кметството и на две крачки от отдела на вътрешните работи.