Живот след живота
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #27
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1229-2
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Живот след живота». Краткое содержание книги:
Епизодът свърши, започна токшоу, на което всички крещяха, прекъсваха се и беше невъзможно да разбереш кой каква позиция защитава. Настя превключи канала и попадна на ски състезание. За Световната купа или за нещо друго…
— Хайде да викаме за нашите — предложи на Дружка.
Кучето размаха опашка в знак на съгласие. Настя гледаше информационното табло, което току се появяваше в ъгъла на екрана, и добросъвестно разказваше на кучето на кое място са в момента руските скиори и с колко секунди изостава всеки от тях от лидерите. Така се залиса с този процес, че неволно започна да се вълнува, особено когато един километър преди финала двама руски спортисти започнаха да притискат очевидните фаворити и да съкращават разликата. Заблещука надежда за призовите места и Настя се примъкна по-близо до екрана.
— Хайде де, миличък, давай, потърпи още мъничко, ти можеш, имаш сили, давай, давай!
Кучето застана до нея, вирна муцуна и започна тихичко да скимти.
— Йес! — радостно се провикна Настя, когато единият руски скиор пристигна втори и спечели среброто. — Ура! Дружке, победихме!
Кучето опря предните си лапи в гърдите й и близна Настя по лицето.
А после се обади Федулов. Гласът му беше уморен и ядосан.
— Пишат чистосърдечното — съобщи той. — Сега ще го допишат и тръгваме с тях за Томилин.
— Значи, и двамата признаха? — с облекчение каза Настя.
— Че къде ще се дяват.
— Отиваме ли утре в жилището на Павлова?
— Ами… — прокрадна се недоволство в гласа на Федулов, — ще отидем, ако не сте се отказали.
Но защо да се е отказала? Тя реши да не обръща внимание на интонациите на оперативния работник — той може да е в лошо настроение поради разни причини. Може да е уморен, а може просто да го боли стомах, всичко се случва.
Трябваше да се радва. Но незнайно защо, радост не я споходи. Нямаше нито умора, нито удовлетворение. Просто нищо. „Сигурно съм се уморила от вълнения и тревоги“ — помисли си Настя и изведе кучето. Нищо, сега ще заведе Дружка на мястото й, ще се прибере, ще вземе горещ душ и ще си легне. На сутринта всичко ще е минало.
ГЛАВА 12.
Жилището на Аида Борисовна Павлова беше малко — гарсониера, но с просторна светла кухня и голям балкон. Поемните лица — млада семейна двойка от съседния апартамент — седяха на дивана, плахо притиснати един до друг, а Федулов и местният участъков седяха в кухнята и оживено обсъждаха кадровите размествания в Градския отдел на вътрешните работи. Преди всичко Настя включи компютъра: беше сигурна, че сега ще намери нещо много важно и интересно, но я очакваше разочарование.
Аида Борисовна бе водила активна и обширна кореспонденция, бе разменяла писма не само със своите живеещи в Канада брат, син и неговото семейство, но и с любители на кулинарията, и с цветари, и с участници в самодейния театър от областния център, и дори с хора, които бяха вземали от имението бездомни животни. Настя бързо прегледа тази кореспонденция и естествено, нищо не откри: нито оплаквания от заплахи, нито самите заплахи.
В отделна папка се пазеха текстове на приказки, както влезли в сборника, който Настя имаше в стаята си, така и по-късни. Последната приказка не беше дописана — по-точно работата върху нея бе едва започната — и съдържаше, освен самия текст, авторски бележки на Павлова. Настя погледна датата, когато бе създаден файлът — 18 септември, четири дни преди смъртта й. Трябваше да я прочете внимателно, може би в тази приказка имаше поне намек за личните обстоятелства около авторката в онзи момент.
ПРИКАЗКА ЗА КОСТЕНУРЧЕТАТА И ПТИЧКАТА (да помисля върху заглавието) (скици)
Живеели в горите на Амазонка две костенурки, съпруг и съпруга. Веднъж съпругата костенурка снесла яйце, заровила го на топличко и зачакала от яйцето да се излюпи малко костенурче. Но по онези места живеел злобен и вечно гладен крокодил, който намерил мястото, където било скрито яйцето, откраднал го и го изял. Съпрузите много тъгували — толкова искали да имат малко костенурче!
И изведнъж съпругът намерил в тревата паднало от дървото гнездо, а в него — някакво яйце. Много се зарадвал, взел това яйце, занесъл го вкъщи и казал на жена си:
— Зарови това яйце, ще почакаме и от него ще се излюпи малко същество. Ще си го оставим, ще го отглеждаме като свое дете, ще го обичаме, ще се грижим за него, ще го храним, ще го глезим, ще го учим да яде тревичка и да крие главичката си под черупката.