Жената от леса [bg]

Да, британец - потвърди Лейла. - Всъщност англичанин.

Натърти на това. Беше почти смешно. И друг път сме виждали туристи.

Е, често са заблудени, но минават оттук.

- Опиши ми го.

Вече казах всичко това на Хилик, но той не обърна особено внимание.

- Пробвай да кажеш и на мен.

- Хубаво де, беше около метър и осемдесет висок. Добре облечен - в кадифе и туид, копринено шалче. Напомняше ми на главния актьор от онзи стар филм за близнаците гинеколози.

Паркър се сещаше.

- Имаше кафяви очи - продължи Лейла - и носеше червени кръгли очила. Запомних го, защото четеше поезия, докато се хранеше. В Кадилак рядко се вижда някой да чете поезия, независимо дали се храни.

- Кафяви очи? Сигурна ли си?

- Да. Обикновено не забелязвам такива неща, но очилата му бяха много странни. Привличаха погледа.

Нямаше съмнение, че това беше англичанинът, Смит Две, въпреки разминаването в цвета на очите. Онзи в „Мечката“ беше синеок, но това лесно се постигаше с цветни лещи. Червените очила също бяха избрани нарочно. Достатъчно беше да смени лещите, да захвърли очилата и да среше косата си по друг начин, така че дори наблюдателната Лейла Патън да не може да познае мъжа, влязъл в ресторанта на Доби в онази тиха пролетна вечер, за да почете стихове, докато...

Това беше въпросът. Защо му беше да се показва? Защо да рискува?

- Имаше ли жена с него?

- Не, беше сам.

- А на някоя друга маса? Много бледа? С платинено руса коса? Очи като белина във вода?

- Пфу. Не. Не си спомням такава.

Възможно ли бе жената да е претърсвала фургоните, докато англичанинът е наглеждал заведението, в случай че Доби реши да се прибере по-рано и да остави персонала да затвори? Или е искал да огледа добре онзи, който е попречил на кроежите му, който е предложил помощ и подслон на Карис Ламб, без да очаква нищо в замяна, и който накрая щеше да заплати за сторената добрина с живота си? Паркър клонеше към второто. Това беше същият импулс, който беше довел англичанина в „Голямата изгубена мечка“. Беше любопитен, но нагъл. Каквато и да беше професията му, вършеше я твърде отдавна. Беше станал непредпазлив и самодоволен.

- Той е - каза Паркър.

- Какво имаш предвид?

- Той е убил Доби, вероятно и Естер. Жената, която се е опитала да те отвлече, пътува с него.

- Откъде знаеш?

- Защото съм ги виждал. В момента търсят книгата в Мейн и убиват наред по пътя си.

- Значи са се опитали да ме похитят, защото съм видяла мъжа в ресторанта?

- Ти ли го обслужва?

- Не, Корби.

- А кой друг беше на работа онази вечер?