![Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/3/mechove-v-grada-antologiya-na-svremennoto-blgarsko-fentzi-bg-download.jpg)
Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]
- Автор: Майналовски Сибин, Мирчев Василь
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Екопрогрес“
- ISBN: 978-954-2970-25-5
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]». Краткое содержание книги:
— Керацонините защитават цивилизацията. Вречени сме на каузата на добротата. Ние сме най-могъщите от магичните по света, така наречени „Вречени Теоао“. — Писала е енциклопедии „Земя“ за всяка една цивилизация. — До момента имаме значителен превес над другите, — че даже я е попълвала в крак с времето.
— Колко сме? — попита Пикуел с обреченост.
— 14 000 — каза Алфимея.
— Разбирам — отрони Пикуел. Цифрата все пак си заслужаваше. — Другите колко са? — погледна той надясно.
— 400 милиона. Но един от нас се равнява на цяла орда от тях. Ти поне на няколко.
— Явно наистина съм силен! — бойко каза Пикуел, сякаш досега е белил картофи и се е справил чудесно. Усети се след малко, че наистина не бива да е толкова дързък и още малко не козирува пред Алфимея. — Какво ще правим? Как да спрем войната? Щом е толкова глобална, трябва да има някакви начини? — подсмръкна гробовно, като че утре ще четат некролог на Липокания.
— Атакуваме демонските твърдини! Мета-порталът е на 4 километра от тук — каза новаторски Алфимея.
— Отлично — каза тежко Пикуел. — Да вървим!
Двамата започнаха да левитират и тръгнаха към портала. След минути стигнаха. Пикуел успя да разгледа света междувременно. Имаше улично осветление, но не и компютри. Магически библиотеки и администрация, но никакви технологии. Така Пикуел и Алфимея се озоваха пред портала, и Пикуел разбра, че е в друг свят.
Световете на Кимизола
Този свят беше демонски. Двамата излетяха и направиха свръзка Премиеле, която беше като чиста линия между тях. Свързаха се и засипаха със светкавици по демонската армия. Направи и плетеница и усети, как дърпа и разсипва милиони демони от най-различни ужаси на прах. Изглеждаше детински лесно, а демоните — детински тъпи. Пикуел се усети, че се прозява. Стовари огромна десница и влезна с Огън, Вода и Земя и ги разсипа на прах. Буквално за няколко минути Пикуел унищожи демонската армия на три планети.
— Видя ли?! Видя ли на какво ги направих?! — с огромно удоволствие каза Пикуел, като че ли е гледал новини, които са били изцяло позитивни.
— Фантастичен си Пикуел! Фантастичен! — каза Алфимея и впи устни в неговите. Пикуел се изненада, като че ли досега не е бил с момиче в живота си.
Докато седяха, Пикуел разгледа очарованието на демонския свят. Планетата светеше в червено навсякъде, дотам че Марс изглеждаше бледорозова.
— Тук не е толкова лошо… — каза Пикуел замислено.
— Така е Джон… така е… — каза Алфимея.
— Те… имат ли нещо общо с Ада? — объркано попита той.
— Малко от тях… Ето онзи — посочи огромна биволска глава с пипала — примерно го водят за Естрехиле в Библията?
— Разбирам — каза изостанало Пикуел, сякаш до момента е живял като кореспондент на оня свят.
На следващия свят ги чакаше същото: огромна демонска армия, но тук Пикуел се затрудни и ги обградиха от всички страни. Пикуел и Алфимея се свързаха, но нещо пречеше и демоните ставаха по-силни с всяка изминала минута.
— Там! — изкрещя той. — Там има воденичен камък!
Отнякъде се появиха двама души с роби.
— Велександрина! Чилиян! — извика Алфимея. — Атакувайте центъра!
Двамата новодошли се свързаха в примка и се включиха в нападението, като започнаха да разсипват армиите на прах, но те бяха всепоглъщащи. Битката течеше, милиони демони ги засипваха от всички страни и Пикуел за пръв път осъзна, че може да загуби. Това беше краят на съществуванието, краят на живота, ако го допуснеха. Пикуел разбра: ако паднеше, те щяха да завземат вселената. Гмурна се и започна да ги разбива с камшици от Вода и Метал, легна върху пентаграмата, вложи цялото си тяло, сила и енергия и… нещо избухна. Нещо, което унищожи всичко около него и го накара да загуби съзнание.
— Пикуел… събуди се, Велики… — чу нежен лазурен глас. Отвори очи, осъзна, че се намира на легло. Пред него беше жена със синя коса. Велександрина.
— Герой… такъв герой… — лепна му една целувка на челото.
Чилиян го гледаше с огромно уважение в очите. Джон се изправи и започна да се разкършва. Нещо в него се беше променило. Лицето му беше друго, а на гърдите му светеше същата пентаграма, която беше запечатал. Тогава той осъзна: Ад винаги щеше да има за онези, които съгрешаваха, но Пикуел контролираше живота и смъртта в онези твърдини, където тези изчадия живееха. Беше вложил енергията си и беше получил огромна сила в отплата. Можеше да казва дори кой да отиде в преизподнята и кой — не. Не че имаше голямо значение или пък той гореше от желание да го прави, но все пак беше категоричен удар върху нихилистичните нагласи на вселената, която обитаваше.