Предатели [bg]

— Защо?

— Разследваме и неговата смърт.

— Чух, че се е самоубил.

— Така е. Но все още не сме открили причината.

— О… нямам представа къде точно пътуваше. Из цялата страна, в различни щати… Веднъж помагах на мама да разопакова багажа му. Тъкмо се бе върнал от командировка и на куфара му още имаше етикет на авиокомпанията.

— Спомняте ли си инициалите на летището?

— Не, но си спомням, че авиокомпанията не беше американска. Не мога да се сетя коя точно. Но тогава мама ми каза, че господин Дабни често пътува в чужбина.

— Откъде е знаела това?

Кейн се усмихна.

— Когато бях малка, Саманта бе взела паспорта на баща си и го бе скрила в кухнята. Претърсиха цялата къща. Мама го откри в буркана със захарта. Прелисти паспорта страница по страница, за да изтърси от него захарните кристалчета. А после каза, че бил пълен с печати и визи от къде ли не.

— Майка ви споменавала ли е, че в семейство Дабни има нещо необичайно?

— Нещо необичайно? — Кейн го изгледа изпитателно. — Какво целите с тези въпроси?

— Да открия истината, надявам се.

— Семейство Дабни са добри хора.

— Не се съмнявам, но все пак Уолтър Дабни уби човек.

Изражението на Кейн се промени. На мястото на объркването се появи тъга.

— Още не мога да повярвам, че го е направил. Той е последният човек на света, за когото бих предположила, че е способен на това. А после да се самоубие? И да остави госпожа Дабни сама? Двамата се обичаха толкова много. Бяха идеалната двойка.

— Външният вид понякога лъже. — Декър погледна кашона. — Какво има там?

Кейн се усмихна.

— Вещи от детската ми стая. Живеехме двете с мама. Имах братче, но то почина още като бебе, а татко си отиде, когато бях на четири.

— Съжалявам.

— Мама е запазила някои от детските ми неща. Аз самата имам две дъщери и реших, че може да им харесат, макар че… вече са твърде големи за тях.

— Имате предвид играчки?

— Да.

Тя отстъпи назад и отвори широко вратата. Декър видя грижливо оправено легло, бял скрин с много чекмеджета и две високи етажерки, отрупани с всевъзможни вещи.

— В наши дни децата искат все неща, които са видели по телевизията. Книгите на доктор Сюс, печки „Изи Бейк“, пъзели… И дори кукли. Всички искат барбита. А знаете ли колко струват? Моите бяха много по-хубави и по-евтини. И за да си играеш с тях, трябваше просто да използваш въображението си.

Декър я слушаше с едно ухо. Беше вперил поглед в лавицата, отрупана с кукли, наредени в стройна редица.

— Тези стари кукли ваши ли са?

— Да.

— Знаете ли, че те приличат на онези, които дъщерите на Дабни имат?

— Така ли? Е, в това има логика.

— Защо?

— Защото семейство Дабни ми ги подаряваше.