Предатели [bg]

Декър продължаваше да се взира в мрака. Мислите му си оставаха насочени към футболното игрище. Към човека, който бе някога. И макар сега да имаше съвършена памет, не можеше да извика образа на младия мъж отпреди двайсет години.

Мога да си спомня кой бях, но не съвсем точно. Каква ирония!

Обърна се и погледна куклата на нощното шкафче. Същата като онази, с която си бе играла Моли. С една разлика — тази от шкафчето най-вероятно бе използвана за шпионаж.

Той легна отново и се зае да подрежда фактите.

Разполагаше с достатъчно улики, но нито една от тях не успяваше да го отведе до отговора, а само до следващата улика. Усещаше, че продължава да се върти в омагьосан кръг, без ни го веднъж да поеме инициативата и да излезе на прав път.

Декър беше работил и като полицейски инспектор, и като частен детектив. През годините бе разрешил толкова много случаи, но малко от тях бяха така заплетени. Неслучайно бе заявил на Браун, че подходът им е погрешен, макар тя да не бе разбрала какво точно има предвид.

А може и аз да не разбирам.

И всичко се въртеше около Уолтър Дабни. Това можеше да се очаква. Бяха успели да разкрият голяма част от миналото му, което не можеше да се каже за Бъркшър.

Най-голямото предимство на Декър бе феноменалната му памет, затова той отново се обърна за помощ към нея.

Затвори очи и върна лентата назад.

Имаше нещо… нещо, което някой бе казал. Декър не беше сигурен дали то е свързано със случая. Поради някаква причина го бе приел за случайна забележка, но може би в нея се криеше друг смисъл, който да хвърли светлина върху нещо…

Кадрите се забавиха. Декър сбърчи вежди.

Имаше чувството, че колелцата на слот машината се въртят, въртят и в един момент се забавят, когато цикълът приближава своя край, и показват дали играчът печели, или губи в зависимост от комбинацията.

Хайде. Подредете се заради мен. Помогнете ми да спечем. Имам нужда от помощ.

Колкото и странно да му се струваше, в главата му изскочи образът на Мелвин Марс. Бяха разговаряли за нещо в дома на Харпър Браун миг преди нападението.

Тракането от въртенето на колелцата заглъхна. Кадрите продължиха да се забавят.

Марс бе казал нещо по адрес на Браун. То бе прозвучало напълно невинно в мига, в който го бе изрекъл. Беше прозвучало съвсем естествено, като неотделима част от разговора. Но просто нямаше връзка със случая.

Едно… две… три…

Въртенето на колелцата се забави още повече. Образите също. Декър започна да различава очертанията на картината, която се оформяше.

Марс разказваше на Декър колко е впечатлен от Браун. Колко много е пътувала, как не парадирала с финансовото си състояние. Марс бе впечатлен от нея. Определено се наслаждаваше на компанията ѝ.

Тя била духовита и забавна, карала го да се чувства добре.

Не, не беше това. А нещо друго.

Декър имаше чувство, че държи една от онези лепкави мухоловки, а във въздуха се вихрят безброй конфети. Успееше ли да ги накара да полетят надолу и да се залепят за мухоловката, нещата може би щяха да се подредят.