Факторът Чърчил [bg]

Понякога това се цитира малко погрешно, за да прозвучи още по-красноречиво, и думите "Не, господине" се слагат първо в устата на сунамката — богата жена, която дала свободна стая в дома си на пророк Елисей; макар че даже самият пророк Елисей едва ли е можел да пророкува, че щедрата му домакиня ще стане известна като първата в света британска евроскептичка.

Но въпросът си остава. Чърчил вижда Великобритания като някак си отделена от европейската група, а по време на един от многото си разгорещени спорове с генерал Дьо Гол той заявява, че ако Великобритания трябва да избира между Европа и откритото море, то тя винаги би избрала откритото море.

В света на Чърчил Великобритания е, разбира се, европейска сила — може би най-голямата европейска сила. Но това не е границата на глобалната й роля. Да, той иска обединена Европа и да, смята, че Великобритания трябва да изиграе важна роля и да допринесе за този щастлив съюз на един континент, който е преживял толкова нещастия. Но неговата роля е да бъде помагач, свидетел, а не толкова договаряща се страна.

Великобритания със сигурност, според него, трябва да присъства сред множеството в църквата, но по-скоро като шафер или даже като самия свещеник, но не и да бъде един от бъдещите съпрузи. Ако искате доказателство, че той никога не е виждал Великобритания като част от този федерален съюз, то погледнете действията му. Само няколко месеца след споменатия по-горе дебат от 1950 г. по плана "Шуман" той отново става министър-председател. Ако наистина е искал Великобритания да се присъедини към Европейската общност за въглища и стомана, той със сигурност е можел да предприеме действия в тази посока. Разполагал е с авторитета, разполагал е и с подкрепата на мъже като Макмилан и Бутби, както и на младия тогава Едуард Хийт, който прави първото си парламентарно изказване именно при този дебат, и то с мощен призив за участие в плана.

Някои казват, че Чърчил прави обратен завой, след като идва на власт, и се отказва от страстния си европеизъм веднага след като разбира, че идеята не се посреща толкова добре от Антъни Идън и други тори. При този анализ сякаш се сравнява Чърчил с Джон Мейджър, който също свива платната, за да успокои евроскептиците. Но според мен това не е справедливо нито към него самия, нито към неговата визия. Нека се върнем към онази ключова реч пред Камарата на общините от 27 юни 1950 г., при която той излага европейските си възгледи в цялост.

Той стига до същината на нашите тревоги днес: точната роля на Великобритания.