Факторът Чърчил [bg]

Той усеща дълбоко разликата. В известен смисъл непрекъснатото споменаване от страна Чърчил на "англоговорещите народи" не е само за осигуряване на жизненоважния военен и политически англо-американски съюз, макар че това е една от целите му. Тази фраза е донякъде и психологически трик, механизъм за самозащита, сякаш опит за маскиране и рационализиране на унизителното положение на Великобритания. Важността на Великобритания е намаляла значително; но това западане донякъде се компенсира от възхода на тези близки братовчеди, тези англоговорещи братя, които споделят — както той постоянно повтаря — едни и същи ценности: езика, демокрацията, свободата на словото, независимата съдебна система и така нататък.

Чърчил сякаш се опитва да убеди себе си (и света), че американският триумф някак си е също и британски триумф и че славата на тези бивши колонии се отразява на страната майка. Това са все храбри предположения и разбира се, не всеки го вижда по този начин.

Много хора биха казали, че историята на живота на Чърчил е донякъде translatio imperii — преминаването на една глобална империя към друга. Така както персите отстъпиха на гърците, а гърците — на римляните, така и британците предадоха имперската факла на американците. А. Дж. П. Тейлър навремето казва, че Втората световна война е била "войната за британското наследство". И ако човек приеме, че този анализ е верен, то е очевидно кой печели; а седемдесет години по-късно е учудващо, че Америка — военно, политически, икономически — все още е най-мощната държава в света.

По време на вечерята в този ден на борда на "Кристина" сър Уинстън получава мистериозно телефонно обаждане. Неговият личен секретар Антъни Монтегю Браун е помолен да набере "Оператор 17" в Белия дом. Обажда се новият президент, Джон Ф. Кенеди, който учтива пита дали Чърчил би искал да се качи в президентския самолет и да се отбие във Вашингтон "да прекара няколко дни" с Джей Еф Кей. Налага се Браун да мисли бързо — и той решава да благодари на президента за любезната му покана, но да я отхвърли. Чърчил вече не е достатъчно подвижен, а освен това слухът все повече му изневерява.

Може би жалко, че те не се срещат, защото Чърчил все още има моменти на жизненост и ясна мисъл. Двамата вече са се срещали, но преди Кенеди да стане президент — веднъж на борда на "Кристина", когато очевидци твърдят, че Чърчил взел спретнато облечения Кенеди за сервитьор, и веднъж, когато провели много приятелски разговор за президентските амбиции на младия сенатор (Кенеди казал, че го притеснява дали католическата му религия няма да му попречи, а Чърчил отговаря, че това винаги може да се подреди, "ако просто остане добър християнин"). Това е последният шанс на Чърчил да седне в Овалния кабинет и да се срещне с действащия американски президент — а той се е срещал с повечето от тях, като се почне от Уилям Маккинли през 1900 г.