Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Следващото изписукване му подсказа, че лазерните лъчи отново са се включили — сега вече пренасочени да обикалят стените, вместо да се пресичат из залата. Новата система включваше серия от въртящи се лазерни решетки, несъмнено техниците долу в мазето вече се поздравяваха за поредния успешен тест.
Мъжът отново зачака, вгледан в циферблата. Поредно изписукване го изправи на крака, като този път нагласи фолиото върху лещите на видеокамерите, поставени на многобройни стратегически позиции. Прозрачните за просто око фолиеви листи всъщност бяха ецвани с холограми, които реагираха силно на инфрачервена светлина и пресъздаваха точната картина, към която инфрачервените видеокамери бяха насочени — с изключение, разбира се, на мъжа. Когато камерите се включеха отново, щяха да отразяват същия скучен пейзаж, както и преди. Само че той нямаше да е истински.
Гъвкав като котка, мъжът отново се оттегли в ъгъла и за пореден път изчака предупреждението на хронометъра.
Този път той пробяга покрай стените на залата, като слагаше във всеки ъгъл по една малка черна кутия, свързана с жици към малък акумулатор. Това бяха мощни радарни съоръжения като тези които използваше пътната полиция, само че модифицирани така, че да неутрализират новата радарна система на музея, за която се твърдеше, че е толкова чувствителна, че може да засече движението на хлебарка по килима.
След като радарните неутрализатори бяха инсталирани и активирани, мъжът се изправи, отупа коленете си и се засмя сухо и хрипливо. С почти лениви движения извади фенерче от чантата, включи го и мътната зелена светлинка заигра из залата — дължината на вълната беше избрана нарочно, така че никой от деликатните магнитни сензори да не може да я улови.
Човекът небрежно се отправи към центъра на залата, където се издигаше четирикрак стълб, на върха на който бе положена дебела плексигласова кутия. Наведе се и се взря през нея. Върху богатата сатенена подложка лежеше тъмният силует на сърцевиден диамант с необичайни, почти невероятни размери: „Сърцето на Луцифер“, гордостта на музея, определен като най-ценният диамант в целия свят. Със сигурност бе най-красивият.
Добро начало.
С помощта на един от малките резци мъжът изряза дупка в плексигласа. После чрез няколко тънки, създадени тъкмо за тази цел инструмента, както и няколко от малките лепкави тампончета той бръкна вътре и извади диаманта, като внимаваше да не позволи на „спусъка“ под камъка да се задейства. С едно сръчно движение постави на мястото на диаманта голямо стъклено топче, което щеше да натиска надолу „спусъка“.
Мъжът задържа камъка в ръката си, осветявайки го за миг с фенерчето. На зелената светлина изглеждаше черен и мъртъв, безцветен почти като парче въглен. Но той не се притесняваше: знаеше, че червените диаманти винаги изглеждат черни под зелена светлина. А този диамант бе червен — или по-точно — с богат канелен оттенък, но без следа от кафяво. Сините диаманти се получаваха при наличието на бор или водород, заключени в кристалната решетка, зелените — в резултата на естествена радиация, жълтите и кафявите — в присъствието на азот, а розовите — на микроскопични ламели. Но този цвят? Никой не знаеше.
Той го вдигна и го освети отзад. Виждаше собствените си очи да се отразяват и умножават от фасетите му, създавайки сюрреалистичен калейдоскоп и все повече и повече очи, стотици очи, които се взираха под всякъкви ъгли вътре в камъка. Той го въртеше и се наслаждаваше на гледката.
А най-странното от всичко бе, че очите имаха различни цветове: едното лешниково, а другото — млечно белезникавосиньо.
53
Лари Ендърби седеше на бюрото си в технологичния център и пухтеше измъчено. Празнотата в стомаха му бе заменена с неприятно чувство на преситеност. По-точно — чувстваше се като гойно прасе. Той се оригна и разхлаби колана си. Липсваше само едно лимонче в устата му.
Погледна към колегите си Уолт Смит и Джим Чой. Смити, който — верен на природата си — бе действал умерено, спокойно се взираше в мониторите. Не можеше да се каже същото за Чой, пльоснат пред своя терминал с изцъклен поглед. През петнайсетте минути, които Смити им бе отпуснал, Чой действително бе демонстрирал впечатляваща способност да поглъща скариди и шампанско. Ендърби се отказа да брои скаридите на шейсет и втората.
Той се оригна отново и потупа стомаха си предпазливо. Бяха стигнали до масата с храната тъкмо навреме: останалите почти се бяха наплюскали. Имаше няколко зрънца хайвер по ризата му и той ги разкара с нокът. Но четвъртата чаша с шампанско, която бе погълнал в последния момент, вероятно бе грешка. Надяваше се само да се задържи да не повърне до края на смяната. Хвърли поглед на часовника: само още час. Щяха да се убедят, че ъпгрейдваната охранителна система на зала „Морган“ работи, след което да преминат през процедурата за дезактивирането на старата. Нищо особено: беше го правил стотици пъти и сигурно можеше да го свърши и насън.