61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
Петнайсет минути.
Всъщност четиринайсет и нещо.
Ричър прибра телефона, а после претърси останалите джобове на Холанд. Намери големия Т-образен ключ от вратата на каменната постройка и един стар „Глок 17“. Оръжието на престъплението, което трябваше да бъде изхвърлено. С четиринайсет патрона в пълнителя и един в цевта.
Неговият патрон.
Прибра ключа и пистолета в джоба на шубата си, а после измъкна още един глок от кобура на Холанд. По-нов. Служебното му оръжие. Напълно заредено. Сложи отново ръкавиците си, после събра яките на ризата, куртката и шубата в юмрука си и повлече трупа към най-близката къща. Вкара го вътре и го остави на пода. После забърза към колата.
Тринайсет минути и нещо.
Колата беше увиснала от разрушената къща с муцуната напред. Задницата ѝ беше вътре. Ричър се промъкна странично покрай нея, изправи се на мястото, на което доскоро имаше печка, и отвори багажника.
Беше пълен с най-различни неща от три основни категории. Обичайното автомобилно оборудване, стандартно полицейско снаряжение, старателно подредено в пластмасови тави; плюс всичко останало, разхвърляно отгоре. В първата категория попадаха крик и резервна гума. Във втората — светлоотразителна жилетка, четири червени сигнални ракети, три вкарани един в друг пътни конуса, аптечка за първа помощ, зелена кутия за дребни предмети, две мушами, три ролки полицейска лента, торбичка чисти парцали, метална кутия с ключ за лично оръжие. Третата категория съдържаше дълго и насмолено намотано въже, макари, лебедка, снабдена с рамо и три крачета, запечатани големи торби за смет с неизвестно съдържание.
Нищо, което да наподобява светлини за кацане.
Дванайсет минути и нещо.
Ричър се опита да си представи ситуацията от гледната точка на пилота. Голям и тежък пътнически лайнер Боинг 737, спускащ се за кацане на смътно осветената от луната писта насред пустошта. Видима смътно, без ясно очертани параметри. Пилотът несъмнено разполага с джипиес, но ще му трябва и помощ от земята. Това не подлежеше на съмнение. Разбира се, тази помощ нямаше да има нищо общо с одобрените формалности от Администрацията по въздухоплаване. Това също не подлежеше на съмнение. Нищо нямаше да стане по стандартните процедури.
Но от какво ще се нуждае той?
Явно от нещо импровизирано.
Може би огън?
Бомбардировачите по времето на Втората световна са кацали в гъстата мъгла на Източна Англия с помощта на дълги и плитки окопи, прокопани успоредно на пистата, в които са палили бензин. Малките самолети, превозващи тайни агенти в окупирана Европа, са се ориентирали по три огъня, разположени във формата на L.
Дали Холанд е трябвало да запали подобни огньове?
Единайсет минути и нещо.
Не, не бяха огньове.
Ричър затвори багажника и разчисти с крака отломките зад колата. После се промъкна към предницата, издърпа рамките на смачканите легла изпод бронята и свали парчетата шперплат от покрива. Двигателят все още работеше. Беше прегрял и миришеше на масло, с отчетливо потракващи лагери. Ричър се промъкна до вратата откъм шофьора, тръшна се на седалката и включи на задна. Колата изрева, каросерията се разклати. После бавно започна да се изтегля обратно. Освободи дупката в далечната стена, прекоси пода и излезе през отвора в близката стена. Задницата ѝ тежко се стовари на земята. Ричър включи на „драйв“, завъртя волана и пое към североизточния край на пистата. Към далечния десен край от гледна точка на пилота. Спря, излезе навън и отвори багажника, откъдето извади пластмасовата тава с четирите червени сигнални ракети. Три от тях постави на Задната седалка, а четвъртата изтрака на бетона. Запали се автоматично, хвърляйки ярки пламъци. Огромна алена топка. Предназначена да се вижда отдалеч на пътя. Вероятно още по-отдалеч от въздуха.
Ричър се върна обратно и подкара колата към противоположния ъгъл. Най-далечния вляво. Фаровете не работеха, но луната хвърляше достатъчно светлина. Измина сто метра и възпламени втората ракета. После пое по дължината на трикилометровата отсечка. Сериозна работа. Предното стъкло го нямаше. Вятърът буквално го вледеняваше. А колата се движеше едва-едва. И ставаше все по-бавна. Миришеше на изгоряло масло. Двигателят се тресеше и чукаше, щеше да блокира всеки момент. Стрелката за температурата на таблото стабилно пълзеше към червеното.
Лоша работа.
Девет минути и нещо.
Трите километра бяха преодолени за повече от четири минути вместо за две. Третата ракета пламна на югозападния край на пистата. Крайно ляво от гледната точка на пилота. Ричър се качи в колата, направи завой и потегли в противоположна посока. Купето започна да се тресе, моторът изгуби цялата си мощност. Температурната стрелка се залепи за ограничителната чертичка. Изпод капака започнаха да излитат облаци черен дим. Много плътни облаци.