Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
В края на юни най-сетне консулът Гней Малий Максим напусна Рим и поведе войските си на северозапад. Беше взел и двамата си синове в личния си щаб, а всичките двадесет и четири избрани от народа военни трибуни бяха разпределени между седемте легиона, съставени от римляни. Сред тях бяха Секст Юлий Цезар, Марк Ливий Друз и Квинт Сервилий Цепион Младши, както и Квинт Серторий, нищо че той беше назначен от главнокомандващия и следователно имаше по-нисък ранг от тях. От трите останали легиона, които Рим бе получил от италийските си съюзници, най-добре подготвен беше марсийският; всъщност от всички войници, които щяха да срещнат очи в очи германите, само в марсийския легион имаха солиден боен опит. Той беше поверен на двадесет и пет годишния Квинт Попедий Силон — син на марсийски големец, — но, разбира се, се намираше под надзора на един от римските легати.
Понеже Малий Максим изрично бе настоял пред Сената държавата да поеме грижата за прехраната на войската му в продължение на два месеца, легионерите му се бяха погрижили да вземат огромна част от зърното в Рим и сега обозът им представляваше внушителна гледка. Това естествено си имаше и своята отрицателна страна: за шестнайсет дни поход римската армия още не беше достигнала адриатическото крайбрежие при Фанум Фортуна. В крайна сметка с цената на големи усилия и най-вече благодарение на способностите си да убеждава, легатът Аврелий успя да го склони да остави обоза далеч назад, под закрилата на един-единствен легион, а останалите девет, конницата и необходимият им за прехода багаж да продължат нататък в бърз марш. Не се оказа никак лесна работа на Малий Максим да му бъде внушено, че армията му няма да измре от глад преди пристигането си край бреговете на Родан и че там все ще изчака да се дотътри й обозът с провизиите.
Тъй като на самия него му трябваше да прекоси далеч по-кратко разстояние, Квинт Сервилий Цепион достигна голямата река Родан седмици преди Малий Максим. Беше взел само седем от осемте си легиона — осмият беше натоварен на кораби за Близка Испания, при това без никаква конница; от съображения за икономии проконсулът беше разпуснал наемните дружини още предната година. Въпреки изричните заповеди от Рим и настояването на висшите му легати, Цепион се беше забавил повече от необходимото в Нарбон, защото напразно очакваше да получи по море вест от Смирна. Да не забравяме и за лошото му настроение, което не го беше напуснало от трагедията със златото на Толоза; когато му омръзнеше да хули римските съобщителни мрежи, проконсулът насочваше нападките си към Сената, който дръзваше да иска от него да предаде върховното командване на Великата армия на някакво си нищожество като Малий Максим. В крайна сметка се видя принуден да напусне Нарбон, преди да е дошло желаното писмо, оставяйки категорични заповеди в мига, щом то се появи на пристанището, да бъде препратено на легионите.
Въпреки това Цепион пристигна на уреченото място много преди Малий Максим. В Немавз, търговско градче откъм западния край на големите солени блата при делтата на Родан, вече го чакаше куриер, който му предаде новите заповеди на Сената.
На Цепион дори не му беше минало през ума, че назначените отци може и да не се съгласят с исканията му — особено след като не друг, а Скавър беше прочел писмото му в Сената. Така че когато отвори кожения цилиндър и извади пергамента с краткия, но красноречив отговор на Сената, се почувства не огорчен, не възмутен, ами направо унизен! Това беше невъзможно! Немислимо! Той, патрицият Сервилий, трябваше да се остави на някакво си парвеню като Малий Максим да му казва кое е ляво и кое — дясно? За нищо на света!
Римското разузнаване вече докладваше, че германите са поели на юг, че в момента прегазват земите на келтите-алоброги, които като отколешни врагове на Рим се бяха оказали в пълна безизходица: до този момент бяха знаели, че единственият им неприятел е Рим, сега се оказваше, че имат и друг, още по-страшен в лицето на германите. От две години насам братството на друидите се беше опитвало безуспешно да убеди всички племена в Галия, че по техните земи няма място за германските нашественици. Най-малко алоброгите щяха да са склонни да оставят част от своите земи на някакъв дивашки народ, който при това ги надвишаваше значително по численост. Освен това живееха достатъчно близо до владенията на хедуите и амбарите, за да не са научили какви поразии са способни да извършат неканените гости — особено ако с тях се държат колебливо и нерешително. Затова алоброгите се отдръпнаха в полите на обичните си Алпи, под чиято закрила се готвеха да започнат изтощителна война с германите, доколкото им позволяваха силите.