Пан Володиовски

Той намери пан Собески много променен и със загрижено лице, защото това бяха най-тежките години от неговия живот. Името му още не беше се разчуло по всички краища на християнския свят, но в Жечпосполита вече го обкръжаваше славата на велик пълководец и страшен победител на мохамеданите.

Поради тая слава на времето си му бе поверен жезълът на велик хетман и защитата на източната граница, но към хетманското достойнство не му прибавиха нито войска, нито пари. Въпреки това победата и досега го следваше така вярно, както сянката върви след човека. С шепа войска той победи при Подгайци, с шепа войска прекоси като огън надлъж и нашир Украйна, превърна на пух и прах многохилядни чамбули, превзе бунтовнически крепости, сееше страх и ужас от полското име. Но сега над нещастната Жечпосполита се беше надвесила война с най-страхотната от тогавашните сили, война с целия мюсюлмански свят. За Собески вече не беше тайна, че когато Дорошенко предал Украйна и казаците на султана, той му обещал да раздвижи Турция, Мала Азия, Арабия, Египет чак до вътрешността на Африка, да обяви свещена война и да тръгне лично, за да иска от Жечпосполита нов „пашалък“. Гибелта се надигаше като хищна птица над цяла Рус, а в това време в Жечпосполита цареше безредие, шляхтата се бунтуваше в защита на своя неспособен избраник и събрана във въоръжени станове, ако беше готова за някаква война, това беше може би за гражданска. Изтощеният от неотдавнашните войни и военни конфедерации203 край беше обеднял; в него вилнееше завист, взаимно недоверие ядеше сърцата. Никой не искаше да вярва, че надвисва война с мюсюлманската мощ, и обвиняваше великия предводител, че нарочно пуска слухове за нея, та да отклони умовете от вътрешните разпри; още по-жестоко го обвиняваха, че сам е готов да повика турците, за да осигури победа на своята партия; обявяваха го просто за предател и ако не беше войската, не биха се поколебали да го изправят пред съд.

А той стоеше изправен пред бъдещата война, при която от изток щяха да нахлуят стотици хиляди диви хора, стоеше без войска, само с шепа войници, толкова малко, че султанският двор имаше повече слуги; без пари, без средства за възстановяване на разрушените фортове, без надежда за победа, без възможност за отбрана, без да е убеден, че смъртта му ще пробуди вцепенената страна, както някога смъртта на Жулкевски, и ще роди отмъстител.

Затова грижа беше легнала върху челото му, а прекрасното му лице, подобно на лице на римски триумфатор с лавров венец на челото, носеше следи от скрита болка и безсънни нощи.

Щом видя обаче пан Богуш, добродушна усмивка проясни лицето на хетмана; той сложи ръце върху раменете на поклонилия се пред коленете му и каза:

— Здравей, войнико, здравей! Не очаквах да те видя толкова скоро, но затова си ми още по-мил в Яворов. Откъде идеш? От Каменец ли?

— Не, светлейши пане хетмане. Дори не съм ходил в Каменец. Идвам право от Хрептьов.

— Какво прави там моето малко войниче? Здраво ли е и дали е очистил поне малко ушицките дебри?