Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Но никой не й обръщаше внимание, тъй като всички се обръщаха с „добър ден“ към пани командиршата. После пан Богуш отново подхвана разказа си за величието и великото предназначение на Азия, а Баша беше доволна, че Ева и пан Нововейски трябва да слушат това.
Старият шляхтич си беше излял яда след първата среща с татарина и беше значително по-спокоен. Той вече не претендираше за него като за свой подвластен човек. Право казано, откритието, че Азия е татарски княз и син на Тухай бей, беше направило необикновено силно впечатление и на него. И той с удивление слушаше за изключителната му храброст и че сам хетманът му е поверил такава голяма задача: да привлече отново на служба на Жечпосполита всички липковци и черемисовци. Навремени дори на пан Нововейски се струваше, че става дума за някого другиго, така Азия израстваше в очите му като необикновен човек.
А пан Богуш непрекъснато повтаряше с тайнствен израз на лицето:
— Това е нищо пред онова, което го чака, само че нямам право да говоря по тия неща!
А когато другите клатеха глави със съмнение, той възкликваше:
— Двама са най-големите хора в Жечпосполита; пан Собески и тоя син на Тухай бей.
— За Бога — каза най-сетне пан Нововейски, загубил търпение, — княз или не княз, но какъв може да бъде в Жечпосполита, когато не е шляхтич; нали и досега той няма индигенат?
— Пан хетманът ще му издейства десет! — извика Баша. Панна Ева слушаше тия похвали с притворени очи и с разтуптяно сърце. Мъчно можеше да се каже дали то щеше да тупти също така горещо за бедния и непознат Азия, както за Азия рицаря и великия в бъдеще човек. Но тоя блясък я покори, а старите спомени за целувките и пресните сънища пронизваха сега с тръпки на наслада моминското й тяло.
„Толкова велик, толкова знаменит! — мислеше Ева. — Какво чудно тогава, че е буен като огън.“
Трийсета глава
В същия ден Баша повика татарина „на разпит“, но като последва съвета на мъжа си и предупредена за дивотата на Азия, реши да не напира прекалено много още в началото.
Въпреки това, щом той се изправи пред нея, тя веднага му рече право в очите:
— Пан Богуш казва, че ваша милост си знаменит човек, но аз мисля, че и най-знаменитият не бяга от любовта.
Азия притвори очи и склони глава.
— Ваша милост има право! — каза той.
— Защото, виждаш ли, ваша милост, със сърцето е така: хлътне и край!
При тия думи Баша разтърси русата си коса и замига с очи, а с това искаше да покаже, че и самата тя отлично познава тия неща и същевременно предполага, че не говори на човек, който не ги разбира. А Азия повдигна глава и обгърна с поглед прелестната й фигура. Тя никога не беше му се струвала толкова чудесна, колкото сега, когато очичките й светеха от любопитство и удивление, а зарумененото й детско лице се повдигна към него, изпълнено с усмивка.
Но колкото повече невинност имаше в нея, толкова по-съблазнителна я виждаше Азия, толкова повече желания се появяваха в душата му, толкова по-силно го овладяваше любовта — и той се упойваше от нея като с вино и отблъсна от себе си всички други желания освен едно-едничко; да я отнеме от мъжа й, да я грабне за себе си, да я държи навеки до гърдите си, устата си да притисне до нейната уста, да почувства ръцете й сплетени върху шията си — и да люби, да люби до забрава, сам дори да загине, двамата дори да загинат.
При тая мисъл целият свят се завъртя заедно с него: все нови желания изпълзяваха от пещерите на душата му като змии от скални цепнатини; но той беше човек, който същевременно притежаваше страшна сила да владее себе си, та си каза в душата: „Нельзя ещё!“ и държеше дивото си сърце със своята воля като разлудял се кон с примка.
Той стоеше пред нея наглед хладен, макар пламъци да имаше в устата и очите, а неговите бездънни зеници й говореха всичко, което не казваха стиснатите му устни.
Но Башка, чиято душа беше чиста като изворна вода, а умът й зает с нещо съвсем друго, никак не разбираше този език; сега тя мислеше какво още да каже на татарина, най-сетне вдигна пръст нагоре и рече:
— Не един носи в сърцето си скрито чувство и не смее с никого да говори за него, а ако го признае искрено, може би ще узнае нещо хубаво.