Пан Володиовски

— На Тухай бей ли?… — попита пан Собески учуден.

— Да, ваша светлост. Разкри се, че пан Ненашинец го отвлякъл от Крим още като дете, но при завръщането си го загубил и Азия попаднал у пановете Нововейски, където расъл, без да знае, че произхожда от такъв баща.

— Странно ми беше, че той, толкова млад, има такова обаяние всред татарите. Но сега разбирам: та нали и казаците, дори тия, които останаха верни на родината ни, смятат Хмелницки за нещо свято и се гордеят с него.

— Именно, именно! Същото казвах на Азия! — рече пан Богуш.

— Странни са Божиите пътища — отговори хетманът след малко. — Старият Тухай проля реки кръв от нашето отечество, а младият му служи или поне досега му е служил вярно, защото не знам дали сега не ще му се поиска да вкуси от кримското величие.

— Сега? Сега той е още по-верен — и тук ще започне втората ми новина, в която може би се съдържа и сила, и замисъл, и спасение за угнетената Жечпосполита. Кълна се в Бога, че заради тая именно новина презрях трудностите и опасностите, за да я съобщя час по-скоро и да зарадвам загриженото сърце на ваша светлост.

— Слушам внимателно — каза пан Собески.

Богуш почна да излага замислите на Тухайбейович и ги излагаше толкова разпалено, че наистина стана красноречив. От време на време той си наливаше медовина с разтреперана от вълнение ръка, като преливаше чашата с благородното питие, и говореше, говореше…

Пред изумените очи на великия хетман сякаш преминаваха светли образи на бъдещето: и така хиляди и десетки хиляди татари вървяха заедно с жените, децата и стадата си към земя и свобода; уплашените казаци, като виждаха тая нова сила на Жечпосполита, удряха покорно чело пред нея, пред краля и хетмана; и нямаше вече бунтове в Украйна, не вървяха по старите пътища унищожителните като огън или наводнение разбойнически чамбули към Рус, а вместо това по безкрайните степи летяха заедно с полски и казашки войски чамбули на украинска татарска шляхта, свиреха тръби и гърмяха барабани…

И дълги години прииждаха коли след коли, а в тях въпреки заповедите на хана и султана — множество народ, който беше предпочел закона и свободата пред гнета, украинския чернозем и хляба — пред гладните си досегашни местожителства… И някогашната вражеска сила идваше да помага на Жечпосполита — Крим се обезлюдяваше; някогашната мощ се изплъзваше от ръцете на хана и султана и тях ги обхващаше страх, защото от степите, от Украйна ги гледаше заплашително в очите новият хетман на новата татарска шляхта, страж на Жечпосполита и верен неин защитник, славният син на страшен баща — младият Тухайбейович.

Румени петна избиха по лицето на Богуш, като че ли той се упоява от собствените си думи, накрая вдигна нагоре двете си ръце и възкликна:

— Ето какво нося! Ето какво е излюпило в хрептьовските пущинаци това змейско отроче. А сега му трябват само писмата и позволението на ваша светлост, за да прати зов към Крим и край Дунав! Ваша светлост! Дори Тухайбейович да не направи нищо повече от това, че ще разпали огън в Крим и край Дунав, ще предизвика раздори, ще събуди хидрата на междуособиците, ще вдигне едни улуси срещу други — пак ще окаже голяма и безсмъртна услуга на Жечпосполита в навечерието на войната, повтарям: в навечерието на войната!