Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Но независимо колко се прекланяш пред другите, сестрице моя, връзката между нас ще ни отведе във вечността, където ще се срещнем отново и нищо няма да ни раздели, както беше в нощта, в която се роди в палатката на баща си, с моя дъх вътре в теб и с нишката на моя живот, която те запази на този свят.
3
Докато ти растеше, аз бях като твой брат. Ти ме следваше, както гълъбицата следва пътеката от посипани зрънца. Обличах се в синя роба и връзвах косата си, сплетена по обичая на местните момчета. Баща ти ме научи да яздя кон и да използвам прашка и копие. Бях воин по природа, изкован от желязо. От самото начало това бе моят елемент. Вместо да ме плаши, желязото ми носеше утеха. Металът бе студен и тежък и на него можеше да се разчита. Той правеше каквото исках от него. В замяна му се бях посветила изцяло; всеки ден изказвах благодарността си към меча си и към коня, който яздех.
Злите духове не могат да понасят метала и някои хора казват, че името на желязото, което се изговаря пред Всемогъщия, е Варзел, дума, която е съставена от буквите на имената на жените на Яков — Вала, Рахел, Зелфа и Лиа. Жените не бива да докосват оръжия, но може би това назоваване говореше, че мъжете се боят от уменията ни на воини, както и от желанието ни за мир. Благоговеех пред добротата на майките на нашето племе, Рахел и Лиа, но не поех по техния път. Не научих какво означава да си нечия жена. Не седнах зад тъкачния стан. Не присъствах с другите момичета на ражданията на бебета и затова бях особено благодарна. Твоето раждане ми бе достатъчно.
Предпочитах да бъда син на баща ти, да чакам при конете, докато мъжете извършваха своите нападения. Държах поводите, а воините ни се спускаха пеша по тесния проход, за да нападат керваните, пътуващи на запад към Египет, каруците и конете, натоварени със стоки и ценности от изток. Помагах им да носят купчините тамян, нанизите с лапис лазули, корал и нефрит, кошниците с кардамон и канела, пълните с жълтици кесии. Виждах повече кръв по земята, отколкото всички момичета бяха зървали по време на ражданията. Знаех неща, които те не можеха да разберат: какво е чувството да яздиш в горещата нощ с копие, завързано на гърба; как прекосявахме Желязната планина, едно създание, с едно сърце, надаващи бойни викове, окъпани в пот, втурнали се в атака на лунната светлина. В тези случаи бе лесно да си представя, че наистина имам криле и съм свободна като птица, жестока като всеки мъж.
Тайната ми стана мое всекидневие. Майка ни уреждаше така нещата, че винаги да се къпя сама. Когато гърдите ми започнаха да се надигат, тя ги превързваше плътно с парче лен. Превръзката ми ме караше да ходя с изпънато тяло, толкова стегнато, че изглеждах като направена от желязо, а не от плът. Можех да удрям по-силно от момчетата. Бях по-бърза и по-умела с меча. С времето баща ти започна да се гордее с мен, сякаш бях негова кръв и плът, сякаш лъжата, която бяхме изградили, бе истина. Нощем майка ни ме учеше да чета и да пиша. Научих гръцки, арамейски и иврит. Някои момичета се закачаха с мен и ме преследваха, както правеха с момчетата, на които се възхищаваха. Една дори ме целуна по време на тези игрички и аз се разсмях, мислейки си каква глупачка е. Бях над тези неща. И все пак бях объркана, защото, когато приятелят ми Нури ме дръпна настрани, за да избягаме от момичетата, кръвта ми започна да пулсира. Когато ме докосна, пръстите му опариха плътта ми, сякаш някаква непозната сила ме бе изгорила.
Отидох при майка ни и плаках, както би направило всяко глупаво момиче, докато й разказвах какво бе станало. Съпротивлявах се на нуждата си да бъда близо до Нури, но той ме привличаше така, както стоманата привлича стомана.
— Време е да разбереш — каза тогава майка ми. — Никога няма да бъдеш като глупавите овце, които преследват момчетата. Видях съдбата ти. Любовта ще те погуби. Не ти го казвам от жестокост — прошепна ми тя, — а защото те обичам.