Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Точно както знаех, че тази нощ е причина за моята съдба и за това, в което се превърнах.
Баща ти бил предупреден от близките си, че има бандити, и се завърна неочаквано рано; синият му шал се вееше над тъмното му, белязано лице. Приличаше на вихър. Майка ни ме държеше близо до себе, прикрита в робата й, докато баща ти убиваше крадците един по един. Дивите, ръмжащи звуци, които издаваше, бяха ужасни, като силния вятър, стоварващ се внезапно върху хората. Говореше се, че го чували далече, далече на юг, където в червените скали се издигаше цял град, с гравирани колони и чуден храм, който си струва да се види. Мнозина сред нашето племе се кълняха, че издавал звуци като мазик, демон от друг свят.
След края на битката баща ти бе единственият оцелял мъж в палатката. Майка ми бе разказвала, че сред външните имало мълва как кръвта на хората от племето на баща ти е синя, и те наистина бяха толкова диви и жестоки, че дори римляните ги избягваха. Но аз помня, че тогава той коленичи до нея с огромна нежност и внимание, въпреки че бе опръскан с кръв. Когато го направи, приличаше на един от онези ангели, които наблюдаваха нашия свят, ангел, дошъл да ни спаси от пустошта.
След тази нощ майка ни прокле женската ни съдба. Животът й на жена имаше своите граници — ето това не можеш да правиш, ето това никога няма да бъдеш. Но тя имаше и дарба, която никой мъж не би могъл да разбере. Нейната майка й бе дала книга със заклинания, магически рецепти, които да я защитят, докато двете са разделени. Тя носеше ръкописа със себе си, това бе най-ценното й притежание заедно със златните амулети, които висяха на шията й и които предпочиташе пред всички други свои бижута. Те бяха най-силната й закрила срещу злото.
Но каква бе магията от онази нощ? Майка ми се бе опитала да спре насилниците чрез заклинание, но се оказа, че ни е нужна и друга защита — желязо, меч, мъж, спасител… Тя отправи благодарност към Царицата на небесата за нашето спасение. Кръвта й обаче бе гореща и гневът й не бе заситен. Изгаряше от желание нейните ръце да бяха размахвали ножа, за да пронижат грабителите, вместо безпомощно да стои свита в ъгъла и да наблюдава как баща ти ги избива.
В онази нощ майка ни реши да ме промени. Взе ме със себе си, когато всички други спяха. Дори конете дремеха, тези бързи, мощни жребци, оставени свободни, без въже, защото бяха толкова верни на своите ездачи, че нямаше опасност да избягат. Повечето хора от Моаб яздеха камили, но народът на баща ти притежаваше най-красивите и най-силни коне, на които се даваше вода едва на всеки три дни, така че да привикнат към жаждата като камилите; издръжливостта им надминаваше многократно тази на конете на нашите врагове. Майка ни изпя заклинание за закрила, после подхвана ритуал за назоваване в чест на Ашторет. Когато променяш името си, променяш и съдбата си. Човекът, който си бил преди, изчезва и дори ангелите не могат да го намерят. Стояхме в Желязната планина под червената луна. Нямахме плацента, с която да отбележим случая, никаква жертва не бе поднесена на земята. Вместо това майка ни зарови в пръстта собствената си месечна кръв. После поряза ръката ми и остави три капки да паднат като дар за Царицата на небесата.
Ръката ми пареше и може и да съм простенала, но сърцето ми се изпълни с радост, когато майка ни гордо каза, че ще бъде различна. От този миг само тя и Бог щяха да знаят за моето минало. Името ми беше Ребека, но то изчезна в нощта, окъпана в нашата кръв. Никога повече не го чух произнесено на глас. Баща ти позволи на майка ни това желание, както й бе позволил да ме вземе със себе си сред света на пустинята.
И от този ден нататък аз бях момче.
Нарече ме Азиза, име от народа на баща ти. Може да означава „възлюбен“, но също и „жесток, могъщ“, и за мъж, и за жена. Някои смятаха, че името е древната дума за стрелец, онзи, който винаги ходи с оръжието си и никога не е беззащитен. Това искаше майка ми за мен. Хората, които живееха в Желязната планина, почитаха една велика богиня сред другите си богове; те можеха да виждат силата на жените си. Сега, когато наблюдавам как сестра ми работи в полето заедно с есеите и спазва суровия им начин на живот, грижи се за козите им, скромна слугиня, спокойно чакаща Края на дните, сякаш тя самата не е нищо повече от безпомощна и красива овца, си мисля, че плътта и тревата са едно и също, така мимолетни, менящи се пред очите ни. Сестра ми бе родена в земя, където небето блести в сребро и мъжете са жестоки. Ако баща й я видеше да пристъпва със сведена глава в прахта зад мъжете на есеите, щеше да се засрами.