Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Изпратих гълъбица при теб, чисто бяла, любимката на майка ни, защото си мислех, че това създание ще те изпълни с разкаяние и ще я последваш, но птицата се завърна в гълъбарника, а посланието ми не бе прочетено. В листчето, което бях привързала към крачето й, бях изписала моето и твоето име, преплетени, както съдбите ни се бяха сплели в мига на твоето раждане. Не мога да си представя кого бих могла да обичам повече от теб на този свят.
Когато те виждам на стената да се молиш заедно с жените на есеите в часа, в който денят се превръща в нощ, ти не поглеждаш към мен, въпреки че дъхът ми е в теб и твоят е част от мен. Независимо колко пъти ще ме отхвърляш, нашите души са сплетени в една нишка. Дори никога да не ми проговориш или да повдигнеш очи към мен, дори да се срамуваш от мен и от нашето минало…
Ти си моя, единствено моя.
2
Баща ти бе заможен мъж и знаеше какво иска. Ако не беше така, ако не пътуваше до Йерусалим и най-далечните брегове на Соленото море, с майка ни щяхме да загинем, прогонени в деня, в който се бях родила. Нямах сестра, която да ме утеши, както направих аз при появата ти на света, имах само вкуса на собствената си кръв в устата.
Мъжът, който щеше да стане твой баща, бе пропътувал огромни разстояния, за да търгува с натрупаните от него богатства: черна смирна и балсам, подправки, насипани на оранжеви и червени купчини, кошници с тамян, пораснал от бялото звездно цвете от Едом, сол от морето, варовик от скалите. Може би ангел го бе спрял и му бе прошепнал в ухото да обърне глава. Носел дълъг шал и синята роба на своя народ, боядисана с корена на джинджифила. Макар вече да не бил млад, зрението му било по-остро от това на сокол и веднага забелязал красотата на майка ми. Сред мъжете, с които яздел, той бил известен с умението да вижда всичко, което другите не могат. Затова видял как ни откарват в пустошта в каруцата, в която обикновено возели овце до касапина. Ангелът на смъртта ни очаквал — малах ха-мавет с многобройните си блестящи очи, но бил победен, след като баща ти ни последвал.
Той дал шепа монети на човека, който ни карал — за него те нямали стойност. Облеченият в синьо мъж вярвал, че истински ценните неща идват от земята, не от монетарниците на някой храм или от работилниците на занаятчиите. Взел ни със себе си в същия този ден и се отправил на изток, към древната земя отвъд Соленото море, където планините са направени от желязо и блокове черен асфалт плуват по брега и се подпалват сами, когато жегата стане непоносима. Хората от народа на твоя баща събират асфалта в мрежи и го продават скъпо на легионите, така че войниците да могат да павират пътищата в Александрия и Рим.
Майка ни ми бе доверила, че когато за пръв път видяла черното море, не знаела дали ще бъдем спасени или погубени от този суров, мълчалив мъж, чиито ръце били изрисувани в синьо, и който бе насякъл сам лицето си с острия си нож, за да почете многото битки, в които бе участвал. Бояла се, че това е Геена, адската долина. Но се оказало, че пътуването я бе отвело от Юдея до Моаб, царство, съсипвано повече от веднъж, но винаги въздигащо се от пожарите и опустошенията. Много от племената в тази земя отказваха да усядат на едно място и наричаха всяко ъгълче на страната си свой дом. Това бе земята, от която Рут бе последвала Ноемин в Юдея, макар че нейният народ бе проклел нашия. Великият ни цар Давид е произлязъл от рода й, дар за народа му и за света. Земята тук бе зелена, пръстта се къпеше от дъжд и в полетата се полюшваше тучна трева, докато другите страни изгаряха от жега. Цъфтяха акации — тъй здраво дърво, че Бог бе поискал кивотът, домът на словата, които бе дарил на човечеството, да бъде направен от него. Миртовите храсти израстваха високи в Моаб сред горички от див касис. Жълтите ириси осветяваха земята като благословия.
Баща ти и роднините му живееха сред хълмовете и забогатяваха не само от продажбата на асфалт, но и от съкровищата, които заграбваха от керваните, пътуващи от Дамаск към Египет. Чиста кражба, може да каже някой, но в очите на неговите сънародници тези ценности бяха просто отплата, която вземаха като нещо дължимо, защото родината им бе пътят, свързващ тези две нации. Крадецът е цар в собствената си земя, в това вярваше баща ти, владетел в своята планина. Казваха, че всеки мъж в този район се ражда с нож в ръката си, с вече оседлан кон и с молитва, която да отправи към Бог.