Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Вслушвам се във вятъра, който се издига от пустинята, за да ни последва тук.
Чувам какво иска да ни каже.
Зимата на 71 г. сл.Хр.
Част трета
Пролетта на 72 г. сл.Хр.
Любимата на воина
„Ти си моята броня и моят меч,
моята вяра и моето съкровище,
всичко, за което се боря.“
1
Сестрице моя, ти си като гълъбица, красива и пърхаща е крилете си все по-надалеч, детето, което видях да се ражда на този свят, докато коленичех до нашата майка. Ти си причината да не пожелая да присъствам на друго раждане. Пъпната връв бе увита около врата ти и когато погледнах в очите ти, видях отвъдния свят, място тъй далечно и пусто, че никой жив човек не бива никога да види бреговете му. Ти се задушаваше и посиняваше, крехко създание, извлечено в нашия крехък свят. Самата аз бях още дете, нежелано, скромна зестра в брака на майка ми и твоя баща в земята на Моаб, където жените носеха сини покривала на главите и никой не знаеше каква е всъщност майка ни или в какво щеше да се превърне, но въпреки това се страхуваха от нея.
Тъй като тя бе чужденка, никоя от жените, до които живеехме, не дойде да помогне, когато настъпи времето да излезеш от нея. Те идваха по друго време, когато нуждите им ги караха да се промъкват до вратата ни в мрака, търсейки заклинания или церове. Носеха вкусни ясния от агнешко месо, билки и маслини в красиви чинии и в глинени купи, украсени с тъмночервени рисунки. Идваха да молят за магията на майка ни, когато се нуждаеха от нея. Тя беше достатъчно мила, за да дава на безплодните любовни ябълки, жълтия плод на мандрагората, която съзрява заедно с пшеницата, за да могат да заченат. Даваше им лечебно мазило от смокини за обриви и циреи и — в най-тежките случаи — споделяше с тях знанието за цари, древното сирийско лекарство, използвано за проказата, болестта, при която демоните разяждат плътта и тя се свлича от костите. Но когато тя се нуждаеше от помощ, жените се изпокриха, ужасени, че нашата майка ще доведе още една вещица на света и че силата й ще се удвои. И тогава, въпреки ненавистта им към нея и къкрещата им жълта завист, щяха да бъдат принудени да паднат на колене и да й се подчинят.
Само аз присъствах на твоето раждане и, ако трябва да съм честна, също изпитах желание да избягам навън, сред дневната светлина, въпреки че се страхувах не от магиите, а от кръвта. Имаше локви кръв и сладникавата й топлина ме ужасяваше. Тази течност бе жива, пулсираща със силата на сътворението. Бях прекалено млада, прекалено невинна, за да съм от помощ. Но нашата майка крещеше Помогни ми! и думите й бяха като звезди, ярки и парещи.
Направих каквото можах. Разплетох връвта. Но това не бе достатъчно, затова вдишах в устата ти и изсмуках течността, която те задушаваше. Вкусих кръв и сол, всичко, от което бе съставен животът, и ги изплюх на земята. Чудо е, когато знаеш какво да правиш, без някой да ти го е казвал преди, а точно това стана с мен в часа на твоето раждане. Това загадъчно познание ми бе дадено от Бог във времето на най-голямото ми отчаяние и винаги ще съм Му благодарна. Поех твоята смърт и твоя живот в себе си. В този миг станахме едно същество, сестри, призовани от една и съща сила. Заради това винаги ще се грижа за теб. Дори да се опиташ да избягаш, ще откриеш, че никога няма да успееш да ме напуснеш.
Сега се извръщаш от мен в полетата, където бадемите скоро ще разцъфтят. Твърдиш, че принадлежиш на друго място и други хора, но аз не ще те изоставя. Виждам те облечена в бял лен, сред каменистите ниви, как се грижиш за шест черни кози, главата ти е сведена и краката ти са боси, и плача, защото твоето желание и страст те отнеха от мен заради мъж, който никога няма да те опознае така, както те познавам аз. Обръщаш ми гръб и не ми говориш дори когато тропам по грубата дървена порта на бараката, където живееш заедно с хората, които избра за свое семейство. Те са бедняци с едно-единствено желание — да славят Всемогъщия с молитви за мир, въпреки че извън очертанията на крепостта светът се разтърсва от грохота на войната. Ти няма да седнеш на масата ни, защото ритуалите ни не са толкова строги, колкото тези, които сега почиташ, и нашият път е нечист в твоите очи.