Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Когато някой от гълъбите се завърнеше, майка ни се отнасяше нанякъде. Ако я повиквах, тя не чуваше гласа ми. Ако пчела я ужилеше по ръката, изобщо не забелязваше. За разлика от баща ти, който беше доволен от живота си и от това, което имаше, усещах, че нашата майка копнее за нещо повече. Но не можех да разгадая изражението й, не и когато стоях там боса, облечена като момче. Сега обаче я разбирам. Била е влюбена.
През всичките години, в които живеехме с твоя баща, тя изпращаше послания на друг мъж, онзи, който бе моят баща. Веднъж открих писмо, което той й бе пратил, написано на малко пергаментово листче, по-малко от нокътя на палеца. Знаех, че в раждането ми не е бил намесен ангел, защото ангелите идват при нас във виденията и сънищата ни и не пишат по пергаменти. Майка ни смяташе, че е сгънала бележката и я е скрила при книгата си със заклинания, но тя бе изпаднала на пътя ми. Може би наистина ангелите я бяха пуснали там, за да науча истината за произхода си, а може би демоните я бяха избутали от страниците. Ти си моята истинска жена, пишеше там. Майка ми ме бе научила на езика на равините и можех да чета на иврит; така разбрах за предателството й към твоя баща, мъжа, който ме бе научил на всичко, което знаех, как да яздя и да ловувам и да бъда предана на любимите си хора.
Тази нощ хвърлих листчето в огнището. Щом го метнах вътре, то пламна и политна обратно към мен като искра, за да ме ужили. Оттам е белегът под лявото ми око. Заради него никога няма да забравя какво бях открила. Понякога хората мислят, че плача, струва им се, че са видели сълза, но грешат. През първата половина от живота си изобщо не плаках, както подобава на едно момче. Белегът под окото ми е дело на огъня. Това е единственият елемент, който може да победи желязото.
5
Останахме до лятото, в което навърших четиринайсет години. Знаех, че ще прокървя, за разлика от момчетата, с които яздех; това не ме промени — все още бях най-безстрашната от тях, конник с криле, Азиза, която носеше в себе си и състраданието, и силата. Едвам успявах да запазя кървавата си тайна, както успявах да прикрия истинското си тяло от чужди погледи. Жените тук не бяха смятани за нечисти, когато кървяха, затова не извършвах истински грях, независимо че пазех тайната си и продължавах да общувам с хората по това време на месеца. Когато излизахме на лов, казвах, че имам проблеми със съня и трябва да спя отделно от другите. Когато другарите ми пикаеха на групички, аз се шегувах, че съм като камилите и мога да задържам водата в себе си с дни, и издебвах удобно време, за да се скрия някъде и да се облекча.
Баща ти бе дал на Адир хубав кон, който аз бях обучавала и който вече не бе мой. Сега яздех стар бял жребец, чието време отдавна бе отминало и който никога нямаше да препуска, независимо колко го пришпорвах. Хората на баща ти се бяха преместили на юг, към Петра, и постепенно се отказваха от властта си над търговските пътища. Градът, който се издигаше от червените скали над дълбоката, почти безкрайна клисура, бе започнал да ги привлича към себе си с величествената си красота и по-лекия живот, който можеха да намерят в него. Там имаше басейн, който бе по-дълбок от всяко езеро на света, и терасирани градини по скалите, несравними с нищо. Разказваше се, че всеки скитник откривал дома си на това място и дори тези диви мъже, които копнееха за свобода, прекарали целия си живот, яздейки из откритите зелени пасища, не можеха да пренебрегнат зова на Петра. Говореше се, че римляните ще нападнат лагера ни, въпреки обещанията им за мир и страха им от легендарната смелост на мъжете от племето ни. Според мълвата, ако по железните скали на Моаб се разлееше нечия кръв, от кръвта на единия щяха да се появят дузина мъже отмъстители. Може би обаче воините от народа на баща ти бяха уморени от смяната на домовете си и от многобройните си жени и жадуваха за лесен живот и един-едничък дом.
Майка ми умоляваше баща ти да позволи да останем в планината, независимо че той, братята и чичовците му вече бяха отвърнали на гласа на Петра. Можехме да останем в лагера заедно с воините, които трябваше да пазят, в случай че римляните променят намеренията си и заменят мира с война. Тя казваше, че душата й няма да се примири да живее в град, дори толкова величествен като Петра. Уверяваше съпруга си, че е свикнала с палатката и със звездите, но аз знаех, че това не е истина. Имаше и още нещо. Нещо, което баща ти не виждаше, макар че зрението му бе остро като на сокол. Нещо, което само друга жена би забелязала. В това отношение поне бях истинска жена.