Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
Елизабет поздрави Робърт любезно, но хладно, и дори за миг не го покани да остане насаме с нея. В отговор той й отправи ленива, сладка усмивка и се държеше на разстояние.
— Завинаги ли свърши всичко между вас? — попита го Мери Сидни, като премести поглед от кралицата, седнала много изправена в стола си, наблюдавайки танците, към мрачното лице на брат си, който наблюдаваше Елизабет.
— Не изглежда ли така? — попита той.
— Очевидно е, че вече и двамата избягвате всякаква близост. Ти вече никога не оставаш насаме с нея — каза тя. — Питах се как се чувстваш.
— Като мъртвец — каза той простичко. — Всеки ден се събуждам и знам, че ще я видя, и въпреки това не мога да й шепна на ухото, или да докосна ръката й. Не мога да я изкуша да се махне от заседанията със съветниците си, не мога да я отмъквам от другите. Всеки ден я поздравявам като непозната и виждам болката в очите й. Всеки ден я наранявам със студенината си, а тя ме унищожава със своята. Да бъда далече от двора е толкова лошо, колкото и да съм близо до нея. Студенината между нас убива и двама ни, а аз не мога дори да й кажа, че ми е жал за нея.
Той хвърли за кратко поглед към потресеното лице на сестра си, а после погледна отново към кралицата.
— Толкова е самотна — каза. — Виждам я как едва се сдържа да не се разпадне. Толкова се страхува. И аз знам това, а не мога да й помогна.
— Страхува се? — повтори Мери.
— Страхува се за собствения си живот, страхува се за страната си, и сигурно е безкрайно ужасена, че ще трябва да ни въвлече във война с французите. Старата кралица Мери воюва с французите, те я победиха и унищожиха репутацията й. А сега те са по-силни, отколкото бяха тогава. И този път войната ще е на английска земя, в Англия.
— Какво ще прави тя?
— Ще отлага колкото може по-дълго — предрече Робърт. — Но обсадата трябва да приключи по един или друг начин, а после какво?
— А ти какво ще правиш?
— Ще я наблюдавам от разстояние, ще се моля за нея, ще усещам липсата й като смъртоносна болка.
В средата на ноември въпросът на Робърт получи отговор. Дойде най-лошата новина: войските на френската кралица регентка бяха изхвърчали като буря от капана в замъка Лийт и бяха отблъснали протестантските си мъчители обратно в Стърлинг. Регентката отново държеше Единбург, от името на своята дъщеря, Мери, кралица на шотландците, и протестантската кауза в Шотландия беше напълно сразена.
Зимата на 1559–1560
Ейми пътуваше по студените, мокри пътища обратно към Станфийлд Хол, домът от моминските й години в Норфолк, за да прекара там зимата. Небесата, извили се като арка над равния пейзаж, бяха посивели от дъждовни облаци, земята отдолу беше кафява, осеяна със сив кремък, раздърпана като домашнотъкан вълнен плат и също толкова бедна. Ейми яздеше в студа с вдигната качулка и сведена глава.
Не очакваше да види Робърт отново преди Коледа, не очакваше да го види в никакъв момент през дванайсетте дни на коледните празненства. Знаеше, че ще е зает в двора — да планира забавленията, да организира живите картини, актьорите, празненствата и лова, защото придворните бяха твърдо решени да отбележат зимния празник, мислейки — без да го изричат на глас — че това можеше да е последният им празник с Елизабет като кралица. Ейми знаеше, че съпругът й ще бъде постоянно до младата кралица: неин любовник, неин приятел, неин неразделен спътник. Знаеше, че независимо дали бяха любовници или се бяха отчуждили, за Робърт на света не съществуваше друга освен Елизабет.
— Не го обвинявам — прошепна тя, застанала на колене в енорийската църква на Сайдърстоун, загледана към празното място на олтара, където някога беше стояло разпятието, загледана към пиедестала, където някога статуя на Дева Мария беше издигала любящо каменната си ръка да благослови вярващите. — Няма да го виня — прошепна тя в пустотата: новият свещеник на Елизабет не бе оставил нищо, към което вярващите да се обръщат с молитва. — И няма да виня и нея. Не искам да обвинявам когото и да е от двамата, никого. Трябва да се освободя от собствения си гняв и собствената си скръб. Трябва да кажа, че той може да си тръгне от мен, може да отиде при друга жена, може да я обича повече, отколкото някога е обичал мен, и трябва да освободя сърцето си от ревността, болката и скръбта. Трябва да оставя всичко това да си отиде, иначе то ще ме унищожи.