Половин свят

— В двайсет, казват хората.

— Ами ти?

— Знаеш в колко, Бранд.

— Нито един.

— Горе-долу толкова.

— Колко мъже е убил?

— Камари. — В гласа ѝ се прокрадна твърдост и червената светлина на елфическата ѝ гривна се процеди през одеялото. — Повече от всеки друг около Разбито море.

— Колко топки има в тази негова верига? Сто? Двеста?

— И една от тях е от меча на баща ми.

— Искаш да го последваш ли?

Червеното сияние се усили и освети начумереното лице на Трън:

— Щом питаш, смятам да убия копелето и да оставя трупа му на враните.

Някой мина покрай шатрата с факла в ръка и оранжевата ѝ светлина огря наполовина лицето на Трън, онази, с белега с формата на звезда. Бранд клекна до нея:

— Можем просто да си тръгнем.

— Не, не можем.

— Отец Ярви, той те подмами в това. Това е номер, хазарт, също като с отровителя в Йейлтофт. Всичко е планирал…

— И така да е, какво от това? Аз не съм дете, Бранд, очите ми са отворени. Дала съм клетва пред него и пред кралицата и знам какво означава това. Знаех, че може да се наложи да се бия за нея. Да умра за нея.

— Ако вземем коне, до зазоряване ще сме на десет мили оттук.

Тя изрита гневно одеялото, тръшна се по гръб и захлупи с шепи лице:

— Няма да бягаме, Бранд. Нито ти, нито аз. Казах на Горм, че смъртта му идва. Ще е голямо разочарование за всички, ако не се появя в квадрата, не мислиш ли?

— Можем да тръгнем за Тровенланд. Да намерим екипаж и отплаваме по „Божествена“. Да отидем до Първия сред градовете. Виалайн ще ни подслони. Богове, Трън, това е Трошачът на мечове…

— Достатъчно, Бранд! — кресна Трън, така рязко, че той се стресна и извърна рязко глава. — Мислиш, че не знам това, така ли? Мислиш, че същите тези мисли не бучат в главата ми като рояк разгневени оси, така ли? Мислиш ли, че не знам, че всеки в този лагер прехвърля наум същите сметки и стига до същото заключение? — Тя се наведе напред и очите ѝ проблеснаха. — Ще ти кажа какво можеш да направиш за мен, Бранд. Можеш да си единственият в петдесет мили околовръст, който мисли, че мога да победя в този двубой. Или поне да се престориш, че го мислиш. Това не е твой избор, а мой, аз го направих. Твоят избор е да застанеш до мен или да си вървиш.

Той клекна отново до нея и примига озадачено сякаш го беше зашлевила през лицето:

— Винаги ще бъда до теб. Винаги.

— Знам това. Аз трябва да умирам от страх, не ти.

— Съжалявам. — Той протегна ръка, докосна лицето ѝ и тя притисна буза в дланта му. — Но просто… отне ни толкова време и усилия да стигнем дотук. Не искам да те загубя.

— Аз също. Но знаеш, че съм родена за това.

— Ако някой може да го победи, това си ти. — Щеше му се наистина да го вярваше.

— Знам. Но ако се окаже, че не ми остава много време, — Трън хвана ръката му и го издърпа обратно в леглото — не искам да го губя в приказки.