Лунните градини

Пътят ставаше все по-труден и по-труден и Татърсейл усети първата тръпка на страха. Пътуваше през своя Тирски лабиринт и дори Тайсхрен не притежаваше способността да го нападне, но въпреки това беше под атака. Не пряко. Но силата, която й се противопоставяше, беше проникваща и убиваше магията й.

Лабиринтът се беше стеснил, задръстен от препятствия. От време на време се разтърсваше около нея и черните му стени се гърчеха, подложени сякаш на огромен натиск. А в тунела, който се мъчеше да оформя и задържа, въздухът миришеше на нещо, което й беше трудно да определи. Долавяше се миризма на сяра и на плесен, която й напомняше за неотворени гробници. С всеки дъх, който си поемаше, тази миризма сякаш изцеждаше силата й.

В един момент разбра, че не може да продължи повече. Трябваше да влезе във физическия свят и да си отдъхне. За пореден път се изруга заради собствената си небрежност. Беше си забравила Драконовата колода. С картите щеше да знае какво да очаква. Отново я обзе подозрението, че някаква външна сила й е въздействала, откъсвайки я от Колодата. Първото разсейване беше дошло от капитан Паран и макар да беше приятно, тя си напомни, че Паран принадлежи на Опонн. След това изпита неописуемо желание да тръгне, дотолкова, че изостави всичко зад гърба си.

Лишена от своя Лабиринт, щеше да се озове сама сред равнината Риви, без храна и без походно одеяло дори. Безразсъдното желание да побърза, което бе изпитала, противоречеше на всичките й инстинкти. Все повече се убеждаваше, че това й е натрапено, че по някакъв начин се е оставила беззащитна, открила се е за подобни манипулации. А това върна мислите й към капитан Паран, изпълнителя на волята на Опонн.

Накрая вече не можеше да продължи. Започна да изтегля изцедената си сила, да срива Лабиринта пласт след пласт около себе си. Земята под ботушите й стана твърда, покрита с жилава жълта трева, а въздухът доби светлосинкавия оттенък на здрача. Вятърът, който я лъхна в лицето, носеше миризма на пръст. Хоризонтът се укрепи от всички страни — далече вдясно слънцето все още къпеше планините Тахлин и върховете блестяха като златни… а точно пред нея се извиси огромна фигура, която изпръхтя изненадано.

Татърсейл отстъпи уплашена, но гласът, който изригна от фигурата, изтръгна от дробовете й въздишка на облекчение — последвано от ужас.

— Татърсейл — тъжно каза Белурдан, — Тайсхрен не допускаше, че ще успееш да стигнеш чак тук. Очаквах да те видя отдалече. — Гигантът разпери ръце безпомощно, като дете. В краката му лежеше познатият чувал от зебло — тялото в него се беше свило от последния път, когато го бе видяла.

— Как Върховният маг успя да ме лиши от Лабиринта? — попита тя. След ужаса я бе обзела умора и почти примирение.

— Не би могъл да го направи — отвърна Белурдан. — Просто се досети, че ще се опиташ да заминеш за Даруджистан, и тъй като твоят Тирски лабиринт не може да действа над вода, заключи, че ще тръгнеш по този път.