Лунните градини

— Ще понеса това изтезание, Бруд — изграчи Старата, — само от уважение към наглия ти нрав. Но не прекалявай. Кажи, кой тук все пак може да се опре на маговете на Рейк? Това е нещо, което трябва да знам. Вечните ти тайни. Как мога да бъда верен слуга на волята на господаря ми, след като той таи от мен толкова съдбоносна информация?

— Какво знаеш за Пурпурната гвардия? — попита Бруд.

— Малко — отвърна Старата. — Наемническа част, ползваща се с висока репутация. Какво имаш предвид?

— Попитай Тайст Андий на Рейк за тяхната преценка, гарго.

Перата на Старата настръхнаха.

— Гарго? Такива обиди няма да търпя! Напускам. Ще взема да се върна на Луната, че да спретна там едно списъче за Каладън Бруд, с толкова гнусни имена, че цели царства да оцапат.

— Заминавай тогава — усмихна се Бруд. — Добра работа свърши.

— Само да не беше Рейк по-хаплив и от тебе — рече Старата и подскочи към изхода, — щях да приложа шпионските си дарби върху теб, вместо върху него.

— Само още нещо, пиленце.

Тя спря на входа и килна глава.

Воинът отново беше насочил вниманието си към картата.

— Когато се озовеш над равнината Риви, далече на юг, виж що за сили се вихрят там. Но се пази. Нещо се мъти и вони.

В отговор Старата само се изкиска и си отлетя.

Бруд остана надвесен над картата, замислен. Стоя така неподвижно близо двайсет минути, след което излезе навън и огледа небето. От Старата нямаше и помен. Той изсумтя, обърна се и тръгна към най-близките палатки.

— Каллор! Къде си?

От една палатка излезе висок побелял мъж и бавно закрачи към Бруд.

— Златните са потънали в гората, командире. — Гласът му прозвуча гробовно, старите му безжизнени очи се впериха в очите на Бруд. — Буря се спуска от висините на Ледерон. Кворлите на Морант скоро ще връхлетят.

Бруд кимна.

— Оставям ти командването. Тръгвам за Лисичи проход.

Каллор повдигна вежда.

Бруд го изгледа и каза:

— Да не прекаляваме с удивлението. Хората ще вземат да си помислят, че не си толкова отегчен, колкото се правиш. Отивам да се срещна с принц К’азз.

Устните на Каллор се изкривиха в усмивка.

— Що за лудост е направил този път Джорик Острата пика?

— Никаква, доколкото знам — отвърна Бруд. — Престани да се заяждаш с момчето, Каллор. Последния път се оправи. Ти също си бил млад, нали?

Старият воин сви рамене.

— Последният успех на Джорик е повече на Господарката на късмета. Определено не беше продукт на гениалност.

— Няма да споря за това.

— Може ли да попитам, какъв е поводът да разговаряш лично с К’азз?

Бруд се огледа и изсумтя:

— Къде е проклетият ми кон все пак?

— Сигурно се е скрил — сухо отвърна Каллор. — Казват, че краката му се били скъсили под обемистата ти особа. Лично аз не съм убеден, че това е възможно, но може ли човек да спори с един кон?

— Трябват ми няколко души от хората на принца — каза Бруд и тръгна по пътеката между палатките. — По-точно — добави през рамо, — трябва ми Шестият меч на Пурпурната гвардия.

Загледан към отдалечаващия се Каладън Бруд, Каллор въздъхна.