Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
Сигурно щеше да гори цяла вечност в кралството на Хелас.
Но щеше да мисли за следсмъртните си мъки чак когато се измъкнеше оттук и избягаше много, много надалеч отвъд Южния континент.
Елида влезе в шумната трапезария – мълчаливо сакато момиче с поредния поднос храна. Тръгна покрай дългата маса, стараейки се да пази крака си, докато се навеждаше отново и отново да оставя питките върху чиниите на слугите.
Перачката дори не ù благодари за своята.
На следващия ден Крепостта ехтеше от новината, че една трета от перачките били болни. Всички вярваха, че е от пилето, което бяха яли за вечеря. Или от овнешкото месо. Или от супата, тъй като само няколко от тях я бяха опитали. Готвачът се извини, а Елида едва се сдържа да не се извини на него, когато видя ужаса в очите му.
Главната перачка като че ли си отдъхна, щом Елида докуцука до нея и предложи помощта си. Каза ù да си избере работно място и да се залавя. Идеално.
Директно зае мястото на болната жена, макар и измъчвана от угризения. Труди се цял ден в очакване да пристигнат окървавените дрехи.
Не бяха толкова окървавени, колкото предишния път, но за сметка на това бяха изцапани с нещо, което приличаше на повръщано. Елида едва укротяваше собствения си стомах, докато ги переше. И ги изстискваше. И ги сушеше. И ги гладеше. Цялата процедура ù отне часове.
Когато сгъна и последните дрехи с разтреперани пръсти, вече се здрачаваше. Въпреки това отиде при главната перачка и я попита с глас на свенливо девойче:
– Да... да ги нося ли?
Жената се подсмихна презрително. Елида се запита дали не изпращаха другата перачка в подземието като наказание.
– Ей там има едно стълбище, което ще те отведе до подземните етажи. Кажи на стражите, че заместваш Мисти. Носи дрехите на втория етаж вляво и ги остави пред вратата. – Жената сведе поглед към веригите около глезените ù. – После си плюй на петите, ако можеш.
Вътрешностите ù сякаш се втечниха от страх, докато достигне до стражите. А те дори не я погледнаха, след като им предаде думите на главната перачка. И Елида тръгна надолу, надолу и все по-надолу по тъмното вито стълбище. Температурата като че ли спадаше с всяка нейна стъпка.
После чу стоновете.
Стонове на болка, на ужас, на отчаяние.
Тя притисна кошницата с дрехи към гърдите си. Отпред мъждукаше факла.
О, богове, какъв студ цареше тук!
Стъпалата се разширяваха към дъното на стълбището и започваха да се спускат право надолу, разкривайки широк проход, осветен от факли и обточен с безброй железни врати.
Стоновете идваха иззад тях.
Втората врата вляво. Някой сякаш я беше драл с хищни нокти от вътрешна страна.
По коридора се движеха стражи – стражи и какви ли не странници, които отваряха и затваряха множеството врати. Коленете на Елида се олюляваха от страх, но никой не я спря.
Тя остави кошницата с пране пред втората врата и почука тихо. Желязото беше толкова студено, че сякаш прогори кожата ù.
– Чисти дрехи – обяви, доближавайки лице до метала. Пълна нелепост. Чисти дрехи на такова място, за такива хора.
Трима от стражите я загледаха. Тя се престори, че не ги вижда и че отстъпва бавно назад като уплашено зайче.
Както и че препъва в нещо осакатения си крак и пада на земята.
Но болката беше истинска. Подът студенееше като желязната врата.
Никой от стражите не се спусна да ù помогне.
Тя изсъска през зъби и стисна глезена си, за да спечели поне малко време, а сърцето ù препускаше ли, препускаше.
Тогава вратата се открехна.
Манон гледаше как Елида повръща. Отново и отново. Една от Черноклюните я беше намерила свита на кълбо в ъгъла на един коридор – с разтреперано тяло и локва урина под нея. Тъй като вещицата знаеше, че слугинята вече е поданица на Манон, я беше довлачила в кулата.
Астерин и Сорел стояха с каменни лица зад Водачката на Крилото, докато момичето повръщаше в кофата за пореден път – само жлъчка и слюнки. Накрая вдигна глава.
– Докладвай! – нареди Манон.
– Видях стаята – пророни дрезгаво Елида.
И трите се вцепениха.
– Нещо отвори вратата да вземе прането и успях да зърна вътрешността на стаята.
С тези нейни проницателни очи навярно бе видяла повече от допустимото.
– Да чуем! – заповяда Манон и се облегна на колоната на леглото си. Астерин и Сорел отидоха до вратата, за да следят за подслушвачи.
Елида остана на пода с протегнат настрани крак. Но очите ù горяха от гняв, какъвто рядко разкриваше по лицето си.