Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
Роуан беше останал до малката желязна порта под сянката на един от дъбовете, за да не го забелязват случайните минувачи по тихата градска улица отвъд тях. Пък и да го видеха, черните му дрехи и оръжията го караха да изглежда като телохранител.
Беше възнамерявала да дойде сама. Но тази сутрин изпита нужда да го вземе със себе си.
Младата трева заглушаваше стъпките ù между светлите надгробни плочи, облени в слънчеви лъчи.
По пътя си събираше камъчета, като изхвърляше грубите и кривите, но запазваше онези с частици лъскав кварц и цветни петънца. Щом достигна последната редица гробове на брега на пълноводната кална река, вече имаше цяла шепа.
Гробът му беше прекрасен – простичък и чист, а върху камъка беше изписано:
САМ КОРТЛАНД
МНОГООБИЧАН
Аробин го беше оставил някак празен и недовършен. Но Уесли обясняваше в писмото си, че бе извикал майстора на място. Тя доближи надгробната плоча и прочете надписа няколко пъти.
Многообичан – не само от нея, но и от много други.
Сам. Нейният Сам.
За момент впери поглед в тревата, в белия камък. И почти видя красивата му усмивка, любвеобилния му поглед. Отвори шепа и избра трите най-красиви камъчета – две за годините, откакто ù го бяха отнели, и едно за споделеното им време. Подреди ги старателно върху извивката на каменната плоча.
После седна до нея, пъхна крака под себе си и отпусна глава върху гладкия, хладен камък.
– Здравей, Сам – прошепна на речния полъх.
Дълго време не каза нищо друго, щастлива, че е близо до него, дори в това му състояние. Слънцето топлеше косата ù и сякаш я целуваше по главата. Може би Мала ù изпращаше знак.
Елин заговори тихо, ясно, разказвайки на Сам какво ù се бе случило преди десет години, какво бе преживяла през изминалите девет месеца. Като приключи, вдигна поглед към дъбовите листа, шумолящи над главата ù, и зарови пръсти в меката трева.
– Липсваш ми – промълви спокойно. – Липсваш ми всеки божи ден. И се чудя как ли би възприел всичко това... мен. Мисля... мисля, че щеше да си чудесен крал. Народът щеше да те харесва повече, отколкото мен. – Гърлото ù се стегна. – Така и не ти споделих... чувствата си. Но знай, че те обичах и навярно винаги ще те обичам. Може да си бил житейският ми спътник, без дори да го подозирам.
Сигурно цял живот ще се питам дали е било така. Но може да те срещна отново в Отвъдното и тогава ще разбера със сигурност. И все пак... все пак ще ми липсваш и вечно ще мечтая да съм с теб.
Нямаше желание да се извинява, нито да му казва, че вината е била нейна.
Защото не беше загинал по нейна вина. А тази вечер... тази вечер щеше да отмъсти за него.
Избърса лицето си с ръкав и стана. Слънцето пресуши сълзите ù. Ароматът на бор и сняг я достигна, преди да го чуе, а като се обърна, Роуан стоеше на няколко метра от нея, вперил поглед в надгробната плоча зад гърба ù.
– Той беше...
– Знам кой е бил за теб – рече тихо Роуан и протегна ръка към нейната. Не за да я хване, а за камъче.
Тя отвори шепата си и той се разрови из камъчетата, докато не си хареса едно – гладко и обло, голямо колкото яйце на колибри. А после с нежност, от която сърцето ù се сви, го остави върху плочата до нейните.
– Тази вечер ще убиеш Аробин, нали? – попита той.
– След вечеря. Като си легне. Ще се върна в Крепостта и ще сложа край на всичко.
Беше дошла тук, за да си припомни защо го имаше този гроб и защо гърбът ù бе набразден с толкова белези.
– А Амулетът на Оринт?
– Той е цел, но и начин да отклоня вниманието му.
Слънчевата светлина танцуваше почти ослепително по водите на Ейвъри.
– Готова ли си за това?
Тя погледна назад към надгробната плоча и тревата, под която лежеше ковчегът му.
– Нямам друг избор.
40.
Елида прекара два дни в доброволен труд в кухнята, за да разбере къде и кога се хранеха перачките и кой носеше храната им. Главният готвач вече ù имаше достатъчно доверие, за да не се усъмни, когато изяви желание да качи хляба до трапезарията.
Никой не забеляза как поръси отрова върху няколко от питките. Водачката на Крилото я беше уверила, че такава доза не може да убие човешко същество – просто перачката щеше да се чувства зле няколко дни. Може би постъпваше егоистично, поставяйки собственото си оцеляване на първо място, но дори не се поколеба, докато примесваше светлия прашец с брашното върху някои от питките.
Избра една за перачката, която наблюдаваше от дни, но останалите щеше да раздаде на произволни работнички.