Бунтът на кралицата [bg]

— Боя се, че съм произлязла от Дом на предатели. Семейство Аленах не само са заровили камъка; взели са и Канона.

Студът се разнесе на леки вълнички по кожата ми, докато нахлузвах бричовете и ленената риза. Дървеният медальон издрънча върху гърдите ми и почувствах погледът на Изолт върху него, камъкът се пробуди.

Понечих да го сваля от шията си и да й дам Камъка на здрача, когато тя отстъпи назад.

— Не — прошепна Изолт като притискаше плочката към гърдите си. — Искам ти да носиш камъка, Амадин. Не ми го давай още.

Загледах как сенките и светлината танцуваха по лицето й; червената й коса се спускаше свободно около раменете.

— Ако взема камъка сега — каза тя, — магията ще се завърне в разгара на битката. И двете знаем, че това е опасно.

Да, знаех. Това беше причината, поради която беше заровен камъкът.

— Носи го заради мен само още един ден — прошепна Изолт.

— Да, лейди — обещах.

Двете се умълчахме, Изолт сложи Канона на койката си и отново вдигна нагръдника ми. Закопча го плътно около мен, а после обви ръцете ми с кожени предпазители, покрити с малки шипове, които ми напомняха на драконови зъби. Знаех, че лично беше избрала тази броня за мен, че ме обличаше за битка. Сплете плитки, спускащи се като река около лицето ми, за да отметне косата ми, да остави погледа ми ясен. Но останалата част от косата ми се стелеше по раменете, буйна, кафява и свободна.

Дъщеря на Мевана.

Можех да почувствам как зората се промъкваше по-близо и се опита да надникне в палатката; чувствах взаимната ни неувереност, докато двете се питахме какво ли щеше да ни поднесе утрото. Щеше ли да се наложи да се бием? Дали щяхме да бъдем сразени? Дали Ланън щеше да се предаде?

Въпросите се изпариха един по един, когато Изолт извади черупка, пълна със синя боя. Сърцето ми се изпълни с вълнение, когато я видях да потапя пръсти в цвета от сърпица.

Ето така се подготвяхме за война — помислих си, когато между мен и кралицата се настани мрачно спокойствие. Така посрещахме неизвестното — не чрез мечовете, щитовете или бронята си, нито чрез синята боя от сърпица, която нанасяхме по кожата си. Бяхме подготвени от сестринството, защото нашите връзки стигаха по-дълбоко от кръвта. Надигахме се в почит на кралиците от миналото ни и в името на бъдещите.

— В този ден ще се биеш до мен, Амадин — прошепна тя и започна да украсява лъка ми с равномерна линия от сини точки. — В този ден ще се надигнеш заедно с мен. — Нарисува линия, спускаща се надолу по бузите ми… равна, решителна, прекрасна. — Този ден никога нямаше да изгрее без теб, моя сестро, моя приятелко. — И тя постави черупката в ръцете ми като безмълвна молба да я бележа, както тя беше направила с мен.

Топнах пръсти в синята боя от сърпица и ги прокарах от челото й надолу по лицето. Както Лиадан някога беше носила своите цветове на войната. Както ме беше нарисувала Ориана в онзи ден в ателието по изобразително изкуство, много преди да узная коя съм.