Бунтът на кралицата [bg]

— Спокойно, момиче — прошепнах, треперейки. Пръстите ми погалиха главата й в знак на благодарност, че ме спаси.

Той ми беше полубрат и въпреки това не изпитвах угризения, че беше убит от хрътката на баща си.

Обърнах му гръб и изминах забързано останалия път до пивоварната с Неси, подтичваща до мен.

Картие ме чакаше до задната врата на постройката; сенките на тежките стрехи почти го скриваха от погледа ми. Когато ме видя, излезе напред с два оседлани коня; лунната светлина беше като разсипано мляко около нас.

Пристъпих в прегръдката му; ръцете му ме обгърнаха, дланите му докоснаха гърба ми, за да напипат Канона, който носех. Искаше ми се да целуна усмивката, която се появи на устните му, когато погледна надолу към мен, но нощта настояваше да побързаме. След това видях, че не бяхме сами.

От сенките изникна Мерей, следвана от кон; звездната светлина обточваше лицето й, когато ми се усмихна.

— Мер? — прошепнах и се измъкнах от обятията на Картие, за да отида при нея. — Какво правиш?

— Ти как мислиш? — подкачи ме тя. — Идвам с теб.

Хвърлих поглед към Картие, после обратно към Мерей, едва сега осъзнах, че е била замесена от самото начало, че беше част от плановете ни.

— Как…?

— Когато доброволно предложих да дойда в Дамхан — обясни тихо Картие, — се свързах с Мерей. Попитах я дали би могла да убеди Патрис да свири в голямата зала на Дамхан. Честно казано не мислех, че ще успее да убеди покровителя си… и затова не го споменах на Журден, в случай че идеята ми не се осъществи.

— Но защо? — настоях.

— Защото знаех, че Амадин Журден ще има нужда от помощ по време на мисията си — отвърна Картие с усмивка. — И през ум не ни минаваше, че си ти, Бриена.

И колко прав се беше оказал. Без Мерей никога нямаше да успея да открия камъка.

Хванах ръцете на двамата:

— Към Мистуд?

— Мистуд — прошепнаха те в един глас.

Предстоеше ни шестчасова езда през най-тъмната част от нощта. Преди да стигнем до Мистуд, трябваше да се отбием на още едно място.

— Чие е кучето? — попита Картие, най-сетне забелязал едрата хрътка с жилава козина, която чакаше до петите ми.

— Моя е — отвърнах, докато се качвах на коня си. — И идва с нас.