Кръвен обет [bg]

Глава двадесет и четвърта

— Какво искаш?

Лорд Ветас стоеше пред къщата на Адамат. Той беше облечен в ново черно палто, а блясъкът на ботушите му бе болезнен за погледа. Под връхната дреха носеше алена жилетка и черна риза. Шапката си държеше в ръка.

Инспекторът потърка очи и намести нощната си риза.

— Седем часът е — продължи Адамат, след като погледна към стенния часовник в коридора.

— Може ли да вляза? — учтиво попита лорд Ветас.

— Не. Защо си дошъл? — С внезапно подозрение инспекторът додаде: — И къде са главорезите ти?

— При сегашното си посещение не е нужно да отправям заплахи — каза лорд Ветас. — Предишният път хората ми бяха дошли, за да се погрижат за Палагий. Приемам, че не си имал затруднения с тялото?

Със същия тон той би се осведомил дали Адамат вече е изпил сутрешния си чай.

— Не особено — отвърна инспекторът. — Но ти още не си отговорил на въпроса ми.

Насрещната острота не изглеждаше да притеснява посетителя.

— Нося подарък — оповести той и протегна малка черна кутия. — Тъй като не получих отговор от теб, сметнах, че си решил да не приемаш нашето предложение.

Адамат грабна кутията от ръцете му.

— Кажи на господаря си да си затъкне предложението отзад. Адресът върху визитната ти картичка е адресът на празен крайречен склад. Освен това самият ти не съществуваш. Няма никакъв лорд Ветас.

— Остроумно — рече посетителят. — Но адресът все пак се отнася до съществуващо място. Изненадан съм, че никой от хората ми не те е забелязал. Дори съм впечатлен. — Той повдигна ръце и бавно изръкопляска. — Следователските ти умения са забележителни. Не се съмнявам, че в един момент ще откриеш самоличността ми, а заедно с нея — и тази на моя господар.

— Защо не спестиш време и на двама ни, като не ми кажеш сам?

Лорд Ветас се усмихна.

— В момента ти провеждаш разследване, целящо да открие кой от съзаклятниците на фелдмаршал Тамас е предател.

— Нищо подобно.

— Не ме лъжи, Адамат. Става дума за нещо, което ми е известно.

— Дори и да беше така, нямам навика да обсъждам текущите си разследвания.

— Какви са заключенията ти до момента? — попита лорд Ветас.

— Не ме ли разбра? — рече Адамат. — Нямам какво да обсъждам с теб. Приятен ден. — И той понечи да затвори вратата.

Лорд Ветас учтиво повдигна ръка, за да си върне вниманието му.

— Няма ли да отвориш подаръка си?

Адамат се навъси към кутията, която все още държеше. Тя беше черна, без украса, обвързана с тънка червена панделка. Инспекторът я развърза.

Вътре лежеше пръст. Юношески пръст. А на пръста имаше пръстен. Пръстен, принадлежал на бащата на Адамат. Този пръстен бе подарен на…

С треперещи ръце Адамат затвори кутийката и я прибра в джоба на халата си. Той сграбчи лорд Ветас за реверите и го дръпна вътре. Посетителят не се възпротиви, докато домакинът затваряше вратата с ритник и го блъскаше към стената.