Кралят на петрола

Заповедническите му думи страшно изплашиха Гринли. Подчинеше ли се, индианците съвсем сигурно щяха да измъкнат банкера и счетоводителя му от пещерата, което не биваше да стане. Не се ли подчинеше, можеше да се очаква, че червенокожият ще изпълни заканата си и ще го наръга с ножа. Как да постъпи? Ето че по-хитрият му брат отново се намеси и го спаси и от това опасно положение. Бътлър подвикна на индианеца:

— Лъжеш се. Мъжът, когото искаш да прободеш, не е убил Касти-тине. Ние не сме виновни за смъртта му.

Навахът остави Краля на петрола на мира и се обърна към Бътлър:

— Мълчи! Ние знаем много добре кой е убиецът.

— Не, не знаете!

— Ето този наш брат го е видял. Червенокожият посочи съгледвача.

— Той се лъже — въпреки всичко продължи да твърди Бътлър. — Казва, че ни е видял заедно с вожда на нихорасите, но когато двата изстрела се разнесоха, ние стояхме на такова място, че изобщо не е възможно погледът му да ни е забелязал.

— Тогава може би искаш да отречеш, че си присъствал на убийството на нашите двама братя, а?

— Не. Никога досега не съм изричал лъжа и в този момент също нямам намерение да оспорвам истината. Убийците са онези двама бледолики, за които ти попита.

— Уф! — възкликна индианецът. — Не ги виждам, значи са си отишли и ти се опитваш да спасиш себе си и своите другари, като прехвърляш вината върху двамата!

— Отишли са си, казваш ти? Че къде ли ще отидат? Нали сте съгледвачи, тоест воини с много остро зрение. Нима видяхте някъде следите им, които сигурно щяхте да забележите, ако те действително си бяха тръгнали?

— Не. Значи искаш да кажеш, че двамата са все още тук?

— Да.

— Къде?

— На едно място, където не можете да ги видите.

— Кое място имаш предвид?

— Ей това.

При тези думи Бътлър посочи към водата.

— Уф! В езерото ли са?

— Да.

— Значи са се удавили?

— Да.

— Не лъжи! Няма да се намери човек, който да влезе в тази мазна и мръсна вода.

— Прав си, доброволно никой няма да влезе. И те не искаха, но бяха принудени.

— Кой ги накара?

— Ние. Ние ги удавихме.

— Вие… ги… удавихте? — попита индианецът. Той бе само един «дивак» и все пак чувствуваше толкова голямо отвращение пред подобно злодеяние, че изговори думите със запъване. — Удавихте ги? Защо?

— За наказание. Бяха наши смъртни врагове.

— И въпреки това бяха заедно с вас. Обикновено никой не пътува в компания със смъртните си врагове.

— Не знаехме, че имат враждебни намерения към нас. Разбрахме го едва след като пристигнахме тук.

— Какво сте им сторили?

— Нищо. Те искаха сами да притежават това петролно езеро и затова се канеха да ни убият. Щом научихме как стоят нещата, ние ги изпреварихме и ги хвърлихме във водата.

— Не се ли съпротивляваха?

— Не. Съвсем неочаквано ги повалихме с прикладите.

— Защо не се виждат труповете им?

— Защото за краката им вързахме камъни и така потънаха на дъното.