Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
— Амир, гледай!
Сочеше към небето. Високо горе летяха пет-шест хвърчила — ярки жълти, червени и зелени петна сред сивия небосвод.
— Виж там — рече отново Сорая.
Този път сочеше близката сергия, където някакъв мъж продаваше хвърчила.
— Подръж това — казах аз.
Подадох чашата чай на Сорая. Извиних се и тръгнах към сергията за хвърчила. Обувките ми тихичко жвакаха в мократа трева. Посочих едно жълто хвърчило.
— Двайсет долара — каза търговецът, взе парите и ми подаде хвърчилото заедно с макара остъклен канап.
Благодарих и също му честитих новата година. Изпробвах канапа, както правехме някога с Хасан — хванах го с палец и показалец, после дръпнах силно. Канапът почервеня от кръв и търговецът се усмихна. Аз също.
Отнесох хвърчилото до Сухраб, който още се подпираше със скръстени ръце на кофата за боклук. Гледаше небето.
— Харесваш ли това хвърчило? — попитах аз и го повдигнах, като го държах за краищата на летвите.
Погледът му прескочи от небето към мен, после към хвърчилото и отново се зарея нагоре. Тънки струйки дъждовна вода се стичаха по лицето му.
— Веднъж четох, че в Малайзия използвали хвърчила за риболов — казах аз. — Бас държа, че го чуваш за пръв път. Връзват рибарска корда за хвърчилото и го пускат отвъд плитчините, та да не плаши рибата със сянката си. А в древен Китай пускали хвърчила над бойните полета, за да пращат известия на войските си. Вярно е. Не те будалкам. — Показах му окървавения си палец. — И канапът е наред.
С крайчеца на окото си забелязах, че Сорая ни наблюдава изпод шатрата, тревожно притиснала длани под мишниците си. За разлика от мен, тя постепенно бе изоставила опитите да го разбуди. Въпросите без отговор, безизразните погледи, мълчанието — всичко това много я измъчваше. Сега бе превключила в режим на изчакване — чакаше зелена светлина от Сухраб.
Чакаше.
Наплюнчих показалец и го вдигнах.
— Помня как баща ти проверяваше вятъра — вдигаше с крак облак прах и гледаше накъде ще го отвее. Той имаше цял куп такива хитрини — казах аз и отпуснах пръст. — Май че е западен.
Сухраб избърса една капка от ухото си и пристъпи от крак на крак. Мълчеше. Спомних си как преди няколко месеца Сорая ме попита какъв е гласът му. Отговорих й, че вече не помня.
— Казвал ли съм ти, че баща ти беше най-добрият ловец на хвърчила в Уазир Акбар хан? Може би дори в цял Кабул — казах аз, докато връзвах края на канапа за малкия клуп в пресечната точка на летвите. — И колко му завиждаха съседските момчета. Преследваше хвърчилата, без дори да поглежда небето, и хората казваха, че гонел сянката на хвърчилото. Но те не го познаваха като мен. Баща ти не гонеше сенки. Той просто… знаеше.
Бяха излетели още шест хвърчила. Хората започваха да се сбират на групички с чаени чаши в ръце, приковали очи към небето.
— Искаш ли да ми помогнеш? — попитах аз.
Сухраб огледа хвърчилото, после мен. Пак вдигна очи нагоре.
— Добре. — Аз свих рамене. — Май ще трябва да го пусна сам.
Наместих макарата в лявата си ръка и отпуснах около метър канап. Жълтото хвърчило провисна, почти докосвайки мократа трева.
— Последен шанс — казах аз.
Но Сухраб гледаше две хвърчила, които танцуваха едно срещу друго високо над дърветата.
— Добре. Започвам.
Побягнах напред. Маратонките ми разплискваха локвите, ръката с хвърчилото се вдигна високо над главата ми. От толкова много години не бях вършил това и се питах дали няма да стана за смях. Пуснах с лява ръка макарата да се размотава и усетих как канапът поряза дясната ми длан, минавайки през нея. Хвърчилото зад гърба ми вече излиташе, вдигаше се, кръжеше и аз побягнах още по-бързо. Въртенето на макарата се ускори и остъкленият канап остави още една кървава резка върху дясната ми длан. Спрях и се обърнах. Погледнах нагоре. Усмихнах се. Високо горе хвърчилото ми се люшкаше насам-натам като махало, издавайки онзи познат пърхащ хартиен звук, който винаги ми е напомнял за зимните утрини в Кабул. От четвърт век не бях пускал хвърчило, но изведнъж отново станах дванайсетгодишно хлапе и старите инстинкти се върнаха като с магическа пръчка.
Усетих до себе си някого и сведох очи. Видях Сухраб. С ръце дълбоко в джобовете на дъждобрана. Беше ме последвал.
— Искаш ли да опиташ? — попитах аз.
Той не отговори. Но когато му подадох канапа, едната ръка се измъкна от джоба. Поколеба се. Пое го. Сърцето ми заподскача, докато намотавах на макарата разхлабения канап. Стояхме безмълвно един до друг, вирнали глави към небето.
Около нас децата се гонеха, плъзгаха се по тревата. Някой бе пуснал музика от едновремешен индийски филм. Група старци бе коленичила за следобедната молитва върху разпънат найлон. Из въздуха се носеше мирис на мокра трева, дим и печено месо. Искаше ми се времето да спре.