Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
— Как си? — попитах аз.
Той не отговори. Гледаше през прозореца към болничната градина, където имаше детска площадка, оградена с мрежа. Деца с кофички и лопатки играеха в пясъчника на площадката. През този ден небето беше безоблачно синьо и аз видях един малък реактивен самолет да оставя зад себе си двойна бяла следа. Пак се обърнах към Сухраб.
— Преди няколко минути разговарях с доктор Наваз и той смята, че след два дни ще те изпишат. Добра новина, нали?
Отново мълчание. Момчето в другия край на стаята се размърда насън и промърмори нещо.
— Харесва ми стаята ти — казах аз, като се мъчех да не гледам бинтованите китки на Сухраб. — Светла е, имаш хубава гледка.
Тишина. Минаха още няколко неловки минути. По челото и горната ми устна изби пот. Посочих недокоснатата паничка грахово пюре на нощното му шкафче и неизползваната пластмасова лъжица.
— Опитай се да хапнеш нещо. Трябва да събереш сила. Искаш ли да ти помогна?
Той ме погледна в очите, после извърна глава със застинало, вкаменено лице. Видях, че очите му още са помръкнали и безжизнени, както ги бях заварил, когато го измъкнах от ваната. Бръкнах в книжната торба до краката си и извадих стария екземпляр на „Шах-наме“, който купих от персийската книжарница. Извъртях корицата към Сухраб.
— Когато бяхме деца, четях това на баща ти. Качвахме се на хълма зад нашата къща и сядахме под нара… — Думите заглъхнаха в гърлото ми. Сухраб отново гледаше през прозореца. Усмихнах се насила. — Баща ти харесваше най-много историята за Рустам и Сухраб, оттам идва и името ти. Знам, че го знаеш. — Чувствах се малко глупаво. — Както и да е, той споменава в писмото си, че и ти обичаш тази история, затова реших да ти почета от нея. Искаш ли?
Сухраб затвори очи. Закри ги с ръка — онази със синината.
Разгърнах на страницата, която бях подгънал в таксито.
— Започваме — казах аз и за пръв път се запитах какви ли мисли са минали през главата на Хасан, когато най-сетне е прочел сам „Шах-наме“ и е открил колко пъти съм го заблуждавал. Изкашлях се и зачетох:
Прочетох му по-голямата част от тази глава — до момента, когато младият воин Сухраб отива при майка си Тахмине, принцеса на Саманган, и настоява да узнае името на баща си. Затворих книгата.
— Искаш ли да продължа? Тепърва ще има битки, помниш ли? Сухраб повежда войската си към Бялата крепост в Иран. Да чета ли още?
Той бавно поклати глава. Върнах книгата в торбата.
— Добре — казах аз, насърчен от факта, че все пак е реагирал. — Утре може да продължим. Как се чувстваш?
Сухраб отвори уста и отвътре излетя дрезгав звук. Доктор Наваз ме беше предупредил, че ще стане така, защото дихателната тръба е разранила гласните струни. Сухраб облиза устни и опита отново.
— Уморен.
— Знам. Доктор Наваз каза, че това може да се очаква…
Той поклати глава.
— Какво, Сухраб?
Той примижа болезнено, когато заговори отново с дрезгав глас, почти шепнешком.
— Уморен съм от всичко.
Въздъхнах и се свих на стола. На леглото между нас имаше огряна от слънцето ивица и за миг в пепелявото лице, което ме гледаше иззад нея, зърнах призрака на Хасан — не онзи Хасан, с когото играех на топчета, докато откъм джамиите долети вечерният азан на моллите, не онзи Хасан, с когото тичах надолу по нашия хълм, докато слънцето залязваше зад глинените покриви на запад, а другият Хасан, когото видях жив за последен път, докато влачеше вещите си подир Али под топлия пролетен дъжд и ги товареше в багажника на бащината ми кола, а аз гледах през мокрите прозорци на спалнята си.
Той бавно поклати глава и повтори:
— Уморен съм от всичко.
— Какво да направя, Сухраб. Моля те, кажи ми.
— Искам… — започна Сухраб. Пак примижа и вдигна ръка към гърлото си, сякаш за да отстрани онова, което заглушаваше гласа му. Очите ми неволно се приковаха към китката, здраво стегната с марлени превръзки. — Искам си предишния живот — прошепна той.
— О, Сухраб.
— Искам татко и мама джан. Искам саса. Искам да си играя с Рахим хан сахиб в градината. Искам пак да живея в нашата къща. — Той прокара лакът над очите си. — Искам си предишния живот.