Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Не знаех какво да кажа, накъде да погледна, затова сведох очи към ръцете си. Предишният ти живот, помислих си аз. И моят предишен живот. Аз също съм си играл в онзи двор, Сухраб. Живеех в същата къща. Но тревата е мъртва, а на алеята пред нашата къща има чужд джип и маслото му зацапва асфалта. Предишният ни живот отмина, Сухраб, и всички от него са мъртви или умират. Сега останахме само ти и аз. Само ти и аз.
— Не мога да ти го върна — казах.
— Иска ми се да не беше…
— Моля те, не го казвай.
— …да не беше… да беше ме оставил във водата.
— Не си го и помисляй, Сухраб — промълвих аз и се приведох напред. — Не бих понесъл да говориш така.
Докоснах рамото му и той трепна. Отдръпна се. Отпуснах ръка и печално си помислих как през последните дни, преди да наруша обещанието си, той най-сетне бе свикнал с докосването ми.
— Сухраб, не мога да ти върна предишния живот. Аллах ми е свидетел, че искам, но не мога. Мога обаче да те взема със себе си. Точно това бях дошъл да ти кажа в банята. Имаш виза да дойдеш в Америка, да живееш с мен и жена ми. Истина е. Честна дума.
Той въздъхна през носа и затвори очи. Съжалих за последните думи.
— Знаеш ли, през живота си съм извършил много неща, за които съжалявам — продължих аз, — и може би най-много съжалявам, че наруших обещанието си пред теб. Но това няма да се повтори и съжалявам от все сърце. Моля те за бахшиш, за прошка. Можеш ли? Можеш ли да ми простиш? — Сниших глас. — Ще дойдеш ли с мен?
Докато чаках отговора, умът ми литна към един отдавнашен зимен ден, в който двамата с Хасан седяхме на снега под голата вишна. През онзи ден си бях направил с Хасан жестока шега, бях го попитал дали би ял пръст, за да докаже верността си към мен. Сега бе мой ред да стоя под същия микроскоп и да доказвам, че съм достоен. Така ми се падаше.
Сухраб се извъртя на една страна, с гръб към мен. Дълго време не каза нищо. И точно когато си мислех, че може да е задрямал, той дрезгаво проговори:
— Толкова съм изтощен.
Седях до леглото му, докато заспа. Нещо между двама ни се беше изгубило. Преди срещата ми с адвоката Омар Фейсал в очите на Сухраб, като плаха гостенка, бе почнала да проблясва надежда. Сега светлинката я нямаше, гостенката беше избягала и аз се питах дали ще посмее да се завърне. Питах се кога ли Сухраб ще се усмихне отново. Кога ли ще ми повярва? И дали изобщо ще ми повярва.
Напуснах стаята и тръгнах да търся друг хотел, без да подозирам, че ще мине почти година, преди пак да чуя дума от устните на Сухраб.
В крайна сметка той така и не прие моето предложение. Не го и отхвърли. Но знаеше, че когато му свалят превръзките и болничната пижама, ще се превърне в обикновен хазарски сирак. Какъв избор имаше? Къде можеше да отиде? Онова, което приех като „да“, бе по-скоро тихо примирение, не толкова съгласие, колкото капитулация на едно същество, твърде уморено, за да вземе решение, и още по-изморено, за да повярва. Той копнееше за предишния си живот. Вместо това получаваше мен и Америка. Общо взето, не чак толкова лоша съдба, но можех ли да му го кажа? Перспективата е лукс, когато из главата ти непрестанно бръмчат рояци демони.
И тъй, около седмица по-късно пресякохме ивица топъл черен асфалт и аз доведох сина на Хасан от Афганистан в Америка. Измъкнах го от сигурния ужас и го захвърлих в ужаса на несигурността.
Един ден, може би през 1983 или 1984 г., бях влязъл в една фримонтска видеотека. Стоях пред раздела за уестърни, когато човекът до мен, отпивайки глътка кока-кола от пластмасова чаша, посочи „Великолепната седморка“ и ме попита дали съм го гледал.
— Да, тринайсет пъти — казах аз. — Чарлс Бронсън умира накрая. Джеймс Кобърн и Робърт Вон също.
Човекът ме изгледа кисело, сякаш му бях плюл в чашата.
— Много ти благодаря, мой човек — рече той и се отдалечи, като клатеше глава и си мърмореше нещо.
Така научих, че в Америка не бива да разкриваш как свършва филмът, а ако го направиш, ще бъдеш заклеймен и принуден да се извиняваш, задето си извършил непростимия грях, наречен „съсипване на края“.
В Афганистан единствено краят е важен. Когато с Хасан се прибирахме след някой индийски филм, Али, Рахим хан, баба или някой от безбройните му приятели — втори или трети братовчеди, сновящи постоянно из къщата — искаха да знаят само едно: дали момичето от филма е намерило щастие. Дали младежът от филма е постигнал мечтите си, или се е оказал неудачник.
Има ли щастие в края, това искаха да знаят.
Ако някой днес ме попита дали историята за мен, Хасан и Сухраб свършва щастливо, не знам какво да му отговоря.