Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Хвърлям на пода своето импровизирано молитвено килимче и падам на колене, притискам чело към земята и сълзите ми попиват в чаршафа. Кланям се към запад. После си спомням, че не съм го правил над петнайсет години. А сега се моля на Аллах да ми изпълни една-едничка молба: ръцете ми са опетнени с кръвта на Хасан; моля се Аллах да не позволи да ги опетня и с кръвта на сина му.
Чувам хлипане и осъзнавам, че излита от моето гърло, устните ми са солени от сълзите, капещи по лицето ми. Усещам погледите на всички в коридора, но продължавам да се кланям към запад. Моля се. Моля се греховете ми да не са ме догонили по онзи начин, от който винаги съм се страхувал най-много.
Над Исламабад се спуска черна, беззвездна нощ. Минали са няколко часа и сега седя на пода в миниатюрно салонче до коридора, водещ към спешното отделение. Пред мен има ниска кафеникава масичка, отрупана с вестници и оръфани списания — „Тайм“ от април 1996 г.; пакистански вестник със снимката на младо момче, блъснато от влак миналата седмица; развлекателно списание със снимки на усмихнати индийски артисти върху гланцовата корица. Срещу мен в инвалиден стол дреме старица. От време на време тя трепва, събужда се и мърмори молитви на арабски. Питам се уморено чии молитви ще бъдат чути тая нощ, нейните или моите. Представям си лицето на Сухраб, щръкналата месеста брадичка, малките му уши с формата на раковини, скосените му очи като бамбукови листа, тъй силно напомнящи очите на баща му. Изпълва ме скръб, по-черна от нощта навън, и усещам как гърлото ми се стяга.
Ставам и отварям прозорците. Нахлулият през мрежата въздух е горещ и задушен — мирише на тор и презрели фурми. С усилие го поемам на големи глътки, но той не отпуска железния обръч, стегнал гърдите ми. Поглеждам стенния часовник. Минава четири сутринта, вече пет часа откакто ме прогониха отвъд двойната врата. Все още нямам никакви новини.
Почвам да усещам пода като част от собственото си тяло, дишането ми става по-тежко, по-бавно. Искам да заспя, да затворя очи и да отпусна глава на този студен, мръсен под. Да се унеса. Когато се събудя, може би ще открия, че всичко, което видях в хотелската баня, е било само сън: капките от крана, падащи тихо и звънко в окървавената вода; лявата ръка, провиснала през ръба на ваната; кървавата самобръсначка върху казанчето на тоалетната — същата самобръсначка, с която се бръснах предния ден — и очите му, все още полуотворени, но изгаснали. Това най-много искам да забравя — очите.
Скоро сънят идва и аз го оставям да ме обори. Сънувам неща, които по-късно не успявам да си спомня.
Някой ме потупва по рамото. Отварям очи. До мен е коленичил мъж. Носи шапка като на мъжете зад двойната врата и хартиена хирургическа маска. Сърцето ми се свива, когато виждам върху маската капка кръв. На пейджъра си е залепил снимка на малко момиченце с огромни черни очи. Той сваля маската и аз се радвам, че вече не се налага да гледам кръвта на Сухраб. Кожата му е смугла, почти черна, като швейцарския шоколад, който двамата с Хасан си купувахме от пазара в Шар-е-нау; има оредяла коса и кафяви очи с дълги, извити ресници. С британски акцент обяснява, че името му е доктор Наваз, и изведнъж ми се иска да избягам от този човек, защото не вярвам да понеса онова, което е дошъл да ми каже. Той казва, че момчето се е срязало дълбоко и е загубило много кръв, та трябвало да му прелеят няколко банки…
Как ще кажа на Сорая? На два пъти се наложило да го реанимират… Нямало да издържи, ако сърцето му не било младо и силно… Жив е.
Доктор Наваз се усмихва. Трябват ми няколко секунди, за да осъзная последните му думи. После той казва още нещо, но аз не го чувам. Защото съм сграбчил ръцете му и ги вдигам към лицето си. Плача върху малките пухкави длани на този непознат и той спира да говори. Чака.
Интензивното отделение е Г-образно и сумрачно, плетеница от писукащи монитори и бръмчаща апаратура. Доктор Наваз ме води между две редици легла, разделени с бели найлонови завеси. Леглото на Сухраб е последното зад ъгъла, най-близо до дежурната стая, където две сестри със зелени хирургически престилки пишат нещо и тихо си бъбрят. Докато мълчаливо пътувахме с асансьора нагоре, аз си мислех, че отново ще се разплача, щом видя Сухраб. Но когато сядам на стола край леглото и виждам бялото му лице зад плетеницата от лъскави найлонови маркучи и венозни системи, очите ми остават сухи. Гледайки как гърдите му се повдигат и отпускат в такт със съскането на машината за изкуствено дишане, усещам, че ме обзема странно вцепенение, каквото навярно изпитва човек броени секунди след като е успял рязко да завърти волана, разминавайки се на косъм с челния удар.