Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Знае ли някой?
В края на краищата животът не е индийски филм. Зендаги мигзара, казват афганците, животът продължава, без да се интересува от начало и край, криза или катарзис — влачи се напред като бавен, прашен керван.
Не знам как да отговоря на този въпрос. Въпреки малкото чудо от миналата неделя.
Пристигнахме у дома преди около седем месеца, през един топъл августовски ден на 2001 г. Сорая ни посрещна на летището. Никога не се бях разделял с нея за толкова дълго и когато обви с ръце врата ми, когато усетих аромата на ябълки в косата й, осъзнах колко ми е липсвала.
После тя коленичи, за да погледне Сухраб в очите. Хвана го за ръката и му се усмихна.
— Селам, Сухраб джан, аз съм твоята хала Сорая. Всички те чакахме.
Сухраб пристъпи от крак на крак и извърна глава.
Сорая бе превърнала кабинета на горния етаж в спалня за Сухраб. Въведе го и той седна на ръба на леглото. По чаршафите пъстри хвърчила летяха из индигово синьо небе. На стената до гардероба Сорая бе начертала линия с футове и инчове, за да мери растежа му. До леглото видях ракитов панер, пълен с книги, локомотив, комплект водни бои.
Сухраб беше облечен с бялата тениска и новите джинси, които му купих в Исламабад малко преди заминаването — тениската провисваше от костеливите му отпуснати рамене. Лицето му все още не си бе възвърнало цвета, само около очите се синееха тъмни кръгове. Той ни гледаше също тъй безизразно, както гледаше чиниите с варен ориз, които болничната сестра слагаше пред него.
Сорая го попита дали харесва стаята. Забелязах, че се мъчи да не гледа китките му, но очите й непрестанно се връщаха към назъбените розови линии по тях. Сухраб наведе глава. Скри ръце под бедрата си и не каза нищо. После просто отпусна глава на възглавницата. След по-малко от пет минути той вече спеше, докато аз и Сорая го гледахме от прага.
По-късно лежах в тъмната спалня с поредния пристъп на безсъние. Буден. И сам със собствените си демони.
По някое време тихичко се измъкнах от леглото и отидох до стаята на Сухраб. Застанах над него и видях нещо да се подава изпод възглавницата. Извадих го. Видях, че е полароидната снимка на Рахим хан, която му бях дал. Запитах се колко ли време е лежал, загледан в нея, колко ли време я е прехвърлял от ръка в ръка.
Върнах снимката откъдето я бях взел. И тогава осъзнах нещо, което не ме жегна. Затваряйки вратата на Сухраб, аз се запитах дали така изниква прошката — не с фанфарите на покаянието, а просто с това, че болката си събира багажа и се изнизва тихомълком в нощта.
На другия ден генералът и хала Джамила дойдоха на вечеря. С късо подстригана и малко по-тъмночервена от обичайното коса, хала Джамила подаде на Сорая тавичка магут с бадеми, който носеше за десерт. Видя Сухраб и засия.
— Машалла! Сорая джан ни каза колко си хубав, но както те гледам, излиза, че си още по-хубав, Сухраб джан. — Подаде му син пуловер с висока яка. — За теб го изплетох. За идната зима.
Сухраб взе пуловера.
— Здравей, младежо — отсече лаконично генералът, като се подпираше с две ръце на бастуна и гледаше Сухраб тъй, сякаш виждаше в нечий дом странно украшение.
Отговарях до втръсване на безбройните въпроси на хала Джамила за раните ми — бях помолил Сорая да им каже, че съм бил нападнат и ограбен, — уверявах я, че всичко е минало, че след няколко седмици ще свалят телта и ще мога отново да ям от нейните гозби, и, да, непременно ще мажа белезите със сок от ревен и захар, за да избледнеят по-бързо.
Докато Сорая и майка й слагаха масата, ние с генерала седяхме в хола и пиехме вино. Разказах му за Кабул и талибаните. Той слушаше с бастун в скута, кимаше и зацъка с език, когато му описах как съм видял човек да си продава протезата. Не споменах за екзекуциите на стадиона и Асеф. Той попита за Рахим хан, когото бил срещал в Кабул няколко пъти, и тъжно поклати глава, когато му казах, че е тежко болен. Но докато разговаряхме, забелязах как постоянно хвърля погледи към Сухраб, който спеше на дивана. Сякаш заобикаляхме разговора за онова, което наистина искаше да узнае.
Недомлъвките най-сетне приключиха на масата, когато генералът остави вилицата си и попита:
— Е, Амир джан, ще ни кажеш ли защо доведе това момче със себе си?
— Що за въпрос е това? — обади се хала Джамила.
— Докато ти си заета да плетеш пуловери, скъпа моя, аз трябва да се погрижа за обществения образ на нашето семейство. Хората ще питат. Ще искат да знаят защо при дъщеря ни живее хазарско момче. Какво да им кажа?
Сорая пусна лъжицата. Обърна се към баща си.