Съкровищата на Дяволската планина

В следващите два дни ние живеехме необезпокоявани. Изядохме всички припаси и се наложи да потърсим за изкупуване хранителни запаси на местната бакалница. Нашите хазяи нямаха много голямо разнообразие да ни предложат освен брашно от маниока, сушено месо от армадалио, нерафинирана захар и кафе. Най-после дъждът спря. Небето се изясни. Водата се просмука от почвата. Колите можеха да се движат. Още неуравновесени, индианците не се явиха да ни изпратят.

Решителният час настъпи, когато фордът завъртя окованите си във вериги колелета и се покачи на стръмния път. Последва го крайслерът. Иван Горилата даде пълен газ, изгърмя силно като картечница и огласи селището. Скоро под нас в пропастта остана тъмнозелената стена на кедровата гора и дрънкането на клепалото, което разгонваше злите духове. Кончита беше сложила глава на дясното рамо на Иван Горилата и размишляваше върху трагичната съдба на сънародниците си. Мис Норис се радваше на увеличаващата се светлина и простор над пропастта, където се закри гората и селището. Късно вечерта, след много друсане, стигнахме до градчето Сан Мартин, от което започваше по билото Сан Антонио шосето за столицата Гватемала. Оттам имало шосе за Антигуа, за горещите води и двата вулкана Агуа и Фуего.

С покачването се понижи температурата, стана по-приятно за дишане. Във висините, много километри в планината, величествените върхове стърчеха в своето уединение и ни показваха простотата на разголената земна кора. Огромната маса скали, несравнима с нищо друго, продължаваше да се ражда от повдигането на земната кора и да умира, като исполински се защищава срещу ветровете, дъждовете и катаклизмите.

Може би хиляди години преди нас и испанските завоеватели, и индианците, които и днес считат Сиера де Мадре за своя крепост, бяха построили тоя калдъръмен път, по който усъвършенствуваният от цивилизацията и човешкия гений бензинов мотор пълзеше по профила на Сан Антонио, за да се спусне към пъпа на индианската общност — селото Микско. Зазоряваше се. Пред нас се откри панорамата на столицата Гватемала. Ние се спускахме от Сан Антонио към низината, в която селото Микско се пробуждаше и жителите му тръгваха за пазара в столицата. Разстоянието е само 15 километра, но макар и много рано, целият път1 беше вече задръстен от натоварени мулета с грънци, черги, кошници и в тях кокошки, пуйки, прасета, връзки чеснов лук и торби с черен боб. Десетки мъже и жени, задянати с товар на гърба, закрепен с широк колан на челото, се движеха на пъстри тълпи, вдигаха прах и не обръщаха внимание на нашите тревожни сигнали. Група жени, боси, с панери на главата, пълни със зеленчук и яйца, носеха в едната си ръка няколко кокошки, а с другата водеха малко сополиво дете, засмукало парче захарна тръстика. Върволица от волски шарени коли, натоварени с чували кафе, жито и картофи, скърцаха припевно, защото така са построени: да пеят. Пазарът в Гватемала е централен и привлича гъсто населената околност. На площада са опънати над сергиите брезентови палатки, а между тях на земята, както у нас, стотици селяни нареждат стоката си, крещят, предлагат и се карат. Прекрасни одеяла, покривки за кревати, за маси и прозорци, в различни десени, сгънати едно върху друго, ви показват творчеството на ръчната текстилна индустрия. И докато трае денят, всичко върви мирно и тихо. Но когато свърши и бъдат изпратени с остатъка от стоката обратно за Микско жените и децата, повечето индианци се отбиват в кръчмата, за да се почерпят по чашка чика — вид ракия от захарна тръстика и корени от касава, която не е много силна на алкохол, но повишава настроението. И понеже жените знаят, че гладният, недоял си, преуморен мъж не може да понася пиенето, те му прибират парите и му разрешават само няколко центавоса, но не повече от два, да се почерпи.