Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Усоите в Сиера де Мадре бяха изненадани от клаксоните на нашите коли. Под нас на север се откриваше отвесна пропаст, дълбока над 1500 метра, в дъното обрасла с кедрови дървета, до които стигнахме, спускайки се да намерим загубеното в гората голямо индианско селище Текпан. Сгушено в тая вековна кедрова гора, селището Текпан е оградено от огромния приказен свят на планината Сиера де Мадре, разсечена от пропасти, реки и водопади. Над Текпан се извисяваха остри скали, около които като ореол се виеха бели облаци. Ние не можехме да продължим, защото оттук започваше много стръмното изкачване към Солола и езерото Атитлан. Мрачни скали и димящи горещи извори ни застрашаваха да пътуваме нощно време в тоя лабиринт от подковообразни завои.
Позната на цялото индианско племе, което населява сърцето на Сиера де Мадре, Кончита, след като запозна своя кятцал — Иван Горилата — със старейшината на селището Текпан, ни съобщи, че в наша чест ще има забава.
Боси и разгърдени ни посрещнаха една дузина индиански деца, които застанаха до колите и не се поддадоха на изкушението да ги пипнат. Раздадохме им малки подаръци от приготвените за роднините на Кончита в Солола и влязохме в къщата, изградена от обелени и боядисани в кафяво кедрови дървета. Едноетажна постройка с предна широка тераса и масивна врата. Вътрешното разпределение бе един централен хол с огнище и четири големи стаи, а отзад — просторен двор, ограден със зид от камъни. На нас с Мартин Ларсензвей ни дадоха отделна стая, вътре измазана с глина, варосана и боядисана синя. Тоя цвят е общ за всички вътрешни украси. Домашно тъкани черги и покривки от оранжево, червено, зелено и синьо боядисана вълна, художествено изработени от младите индиански жени, можеха да съперничат по изящество и фигури на високо цивилизованите европейски килими и дамаски. Мъжете бяха облечени в бели вълнени къси панталони и салтамарки, извезани с разноцветни конци. На краката носеха цървули. Жените носеха рокли от един плат, увит около тялото им като саронг. Без да са живели много между по-културни люде, тия индианци показваха невъзмутимо спокойствие и добре разбрано човешко достойнство. Те не ни смущаваха с излишни въпроси, а ни улесняваха да се чувствуваме удобно под тяхната закрила. Индианците не ревнуваха жените си, отлично развити красавици, на които е непознат демонът на лъжата. Женствени, те с грация ни помогнаха да се измием, усмихваха се като херувимчета и ни сервираха прекрасна печена риба, от която бяха извадени костите.
Рибите бяха запазени цели, като че ли не са пипани от ръка, увити в зелени листа от царевица. Поднесоха ни ароматични круши, тортилас и кафе. Докато вечеряхме в една от стаите, в хола ни свиреше скимтяща маримба. Благородството на индианците е подкупващо, извиква умиление и ви предразполага да не чувствувате стеснителност от вниманието, с което ви ограждат в своя дом.
В хола биеха маримбата ожесточено. Тръгнах и мълком се прибрах в стаята си. Нуждаех се от чист въздух. Отворих прозореца и вътре нахлу струя студ, който ме изтръгна от сънливостта. По тялото ми пробягнаха тръпки.
Острият студ изпълни стаята със свежест и разгони пушека от камината.
На следната сутрин напразно очаквахме слънцето да изгрее. Много високи бяха зъберите на скалите, много гъста беше мрежата от дърветата в голямата гора, за да стигнат до нас лъчите на изгрева. Пропастта, в която бяхме слезли, беше широка 15 км, дълга 40 км и дълбока 1500 метра. Някакъв катаклизъм беше разкъсал на две снагата на Сиера де Мадре, беше разместил тия две части една от друга на 15 км и върху наносите насадил кедровата гора, в която се появили и скрил кятцалът. Нужно беше голямо безстрашие, за да се изкачим на гърба на Сиера де Мадре, там където се намираше градчето Солола, езерото Атитлан, живописната Чокола и действуващият под земята вулкан „Санта Мария“. Защото старият и единствен път беше изровен, стеснен и представляваше опасност за изкачване пеша, камо ли за каране на мощни коли, каквито бяха осемцилиндровите крайслер и форд.
Дъждовете, пороищата и много минерални извори от долу до горе в планината проваляха надеждите на Кончита да покаже на роднините си своя кятцал, тържествено доведен с луксозния крайслер. Неустойчивият път с пресичащите го реки от гореща вода и сринатите блокове скали, както ни обясниха това индианците, може да бъде преминат само пешком и на мулета. Очакващи плячка хищници и змии нанасят смъртоносни ухапвания, без да бъдат забелязани в скривалищата им по завоите. Най-мрачни перспективи ни се чертаеха от индианците, когато стана въпрос да тръгваме. А вечерта, за да не развалят настроението ни, те бяха премълчали да кажат, че е невъзможно с никакви превозни средства да се изкачим до градчето Солола. За самите индианци преминаването през усоите на Сиера де Мадре, и то на големи разстояния с тежък товар на гърба, е професия, от която се препитават. Но за Кончита, отраснала в спокойния дом на родителите си, това значеше много. Тя познаваше мулетата от плантацията, но да пътуваш върху гърба на едно муле, което се движи по ръба на скалата и отдолу да зее пропаст, изискваше кураж, какъвто у нея нямаше. Голи и недостъпни са скалите, откъдето минава пътят през лабиринт от разкъсани препятствия. Всичко е потънало в забрава, несмущавано само от езика на ветровете и приятелското бръмчене на насекомите. Фактите бяха налице: не трябваше да рискуваме дори пеша изкачването от дупката на селището Текпан до шосето, което съединяваше столицата Гватемала с езерото Атитлан. Мис Норис, трениран пътешественик, се отказа да се подложи на тежкото изпитание. Тя дори каза, че е възможно пътят да се прекъсва от дълбоки дерета и да се принудим да се спускаме и изкачваме по тях. Да пробваме силите си можехме само ние, които слезнахме от Дяволската планина, но в никой случай с две жени.