Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
Дризт погледна към ръката си и за пръв път, откакто се спусна към магьосника, почувства болка.
— Може би — каза разсеяно той. — Ще се оправят.
Дризт намери другия си ятаган и накуцвайки внимателно си проправи път към върха на едно сталагмитено възвишение. Бореше се със страха, сковал сломеното му сърце и трябваше да се насили, за да погледне надолу — към опустошението, останало след взрива. От другата страна сталагмитът гореше със злокобна, остатъчна топлина като призив за разбуждащия се вече град.
Нямаше причина да се спотайва повече…
Парчета от Алтън ДеВир бяха пръснати по земята около тлеещите му одежди.
— Намери ли покой, Безлики? — прошепна Дризт и с това изля последните капки гняв от душата си.
Припомни си как в Академията, преди години, безликият учител се бе опитал да го убие. После, заедно с Масой му беше обяснил, че това е просто изпитание за начинаещите войни.
— Колко дълго си живял с омразата в сърцето ти? — промълви младия До’Урден към онова, което бе останало от магьосника.
Но Алтън ДеВир повече не можеше да му навреди. Дризт огледа развалините наоколо; търсеше нещо, което да му подскаже какво бе станало с пантерата, все пак тя бе подвластна на магията, а той не знаеше какво можеше да й се случи при подобна злополука. От Гуенивар нямаше и следа; по нищо не личеше, че дори е била там.
Младият До’Урден се убеждаваше сам, че котката не може да е жива, но нетърпеливите му крачки сякаш опровергаха суровото му изражение. Той се спусна бързо по сталагмита, премина покрай другия, където стояха той и Масой, когато бе избухнал жезълът. Погледът му веднага попадна на фигурката от черен оникс.
Мрачният елф я повдигна внимателно. Беше топла, сякаш и тя бе попаднала в експлозията; Дризт усещаше, че магията й също е отслабнала. Той искаше да повика котката, но не посмя; знаеше, че пътят между измеренията е тежък и изтощителен за Гуенивар, а ако беше ранена щеше да й е нужно време, за да се възстанови.
— 0, Гуенивар, приятелко моя, моя смела приятелко — изстена той и пусна статуетката в джоба си.
Можеше само да се надява пантерата да е жива.
29
Съвсем сами
Дризт заобиколи сталагмита и се върна при тялото на Масой Хюнет. Нямаше друг избор, освен да убие магьосника — той сам бе определил развоя на битката.
Но този факт не можеше да облекчи вината, която изпита Дризт, когато погледна трупа. Беше убил мрачен елф, беше отнел живота на свой сънародник. Беше ли се хванал в капана, в който бе държан Закнафейн в продължение на толкова много години, във водовъртежа на насилието, което не познаваше край?
— Никога — Дризт се поклони пред трупа. — Никога повече няма да убия мрачен елф.
Погнусен, той се обърна и погледна към големия град на мрачните елфи, към тишината на злокобните сталагмитни възвишения и разбра, че няма да оцелее дълго в Мензоберанзан, ако спазва обещанието си.
Младият войн прехвърляше хиляди възможности в главата си, докато вървеше по криволичещите улички на града. Но трябваше да прогони мислите, трябваше да им попречи да притъпяват сетивата му. Светлината беше започнала да се изкачва от основата на Нарбондел; денят на мрачните елфи започваше и на всеки ъгъл в града закипяваше оживление. През деня беше безопасно за обитателите на Повърхността; светлината там разкриваше лицата на убийците. Във вечния мрак на Мензоберанзан дните бяха по-опасни и от нощта.
Дризт внимателно избираше по кои улички да мине като се държеше на разстояние от гъбите, които ограждаха района с най-влиятелните домове в града, включително и този на Хюнет. Младият войн не се сблъска с повече врагове и скоро стигна до двора на дома До’Урден. Профуча през портите, покрай изненаданите войници, без да каже и дума и избута настрана стражите, охраняващи под терасата.
В къщата беше необичайно тихо, Дризт очакваше, че всички ще са будни и ще се готвят за предстоящата война. Младежът престана да обръща внимание на зловещата тишина и се отправи към тренировъчната зала и покоите на Закнафейн.
Вторият син на До’Урден спря пред залата, стиснал силно дръжката на каменната врата. Какво щеше да предложи на баща си? Да напуснат това място? Той и Закнафейн, бродещи по опасните пътеки на Подземния мрак, сражаващи се само, когато се налага, свободни от бремето на вината и живота в робство на мрачните елфи. На Дризт му харесваше тази мисъл, но сега, когато стоеше пред вратата, вече не беше толкова сигурен, че ще убеди Закнафейн да го последва. Повелителят на меча можеше да е напуснал отдавна — преди векове. Когато го попита защо е останал в Мензоберанзан, лицето на Зак беше пребледняло. Дали наистина не бяха хванати в капана на живота, предложен им от матрона Малис и злите й помощници?