Градът на мрака

— Невидим!

Напрежението и усилията скоро го изтощиха; сляпата ярост на младежа утихна и той разбра, че Масой е избягал. Колко ли глупаво бе изглеждал в очите на магьосника? Колко уязвим!

Мрачният войн се сниши и се заслуша. Чу далечен напев, който идваше отвисоко — от стената на пещерата.

Инстинктите на Дризт му подсказаха да се хвърли настрана, но това, което бе научил за магьосника, му каза друго — Масой очакваше такава реакция. Младият До’Урден се престори, че се хвърля наляво и чу кулминационните думи на заклинанието. Когато мълнията се взриви покрай него, без да го нарани, Дризт се затича право напред, като се надяваше да си възвърне зрението навреме, за да пипне този фокусник.

— Проклет да си! — изкрещя Масой, когато разбра, че е бил надхитрен.

Скоро яростта му прерасна в ужас, когато видя мрачният войн да тича към него, прескачайки нападалите скали и заобикаляйки сталагмитите с грацията на ловуваща котка.

Магьосникът се разрови из джобовете си, трябваше да открие съставките за следващата магия. Трябваше да побърза. Беше застанал върху тясна каменна тераса на двайсет фута височина от пода на пещерата, но Дризт се приближаваше бързо. Светкавично бързо!

Младият До’Урден не се замисляше върху какво и къде стъпва. В нормално състояние на съзнанието, щеше да му се струва невъзможно да изкачи стената, но сега не го интересуваше. Беше изгубил Гуенивар. Пантерата си бе отишла.

Злият магьосник на онази височина, това въплъщение на демоничното зло, беше виновен за това. Дризт скочи към стената и със свободната си ръка — може би беше хвърлил единия си ятаган, докато тичаше — се хвана за една издатина в камъка. За един обикновен мрачен елф тази издатина щеше да бъде прекалено малка, но боецът отхвърли протеста на мускулите в напрегнатите му пръсти. Трябваше да изкачи още десет фута.

Още един залп от мълниеносна енергия се стовари върху главата на Дризт в бърза последователност.

— Колко заклинания ти останаха, а магьоснико? — изкрещя той, решен да не се предава на болката.

Масой политна назад, когато вторият син на До’Урден го погледна с лилавите си очи, а изгарящият им блясък сякаш го предупреждаваше, че смъртта му наближава. Много пъти беше виждал този мрачен войн в битка и гледката на сражаващия се младеж не спираше да го преследва, откакто планираше убийството му. Но сега за пръв път го виждаше толкова побеснял от гняв. Ако преди го бе зърнал такъв, въобще нямаше да се опитва да го убива. Ако знаеше, че може да е такъв, щеше да отиде при матрона СиНафей и да й каже да седне върху някой сталагмит.

Каква магия да използва сега? Кое заклинание можеше да забави това чудовище Дризт До’Урден?

Ръка, горяща с топлината на гнева, сграбчи ръба на каменната тераса. Масой стовари ботуша си върху нея. Пръстите бяха счупени; магьосникът знаеше, че пръстите са счупени, но Дризт — едва ли. Мрачният войн изскочи до него и заби ятагана си в ребрата му.

— Пръстите ти са счупени! — промълви умиращият Хюнет.