За подмяна

— Ох, мамка му… — простенах аз. — Ратчет, колко остава?

— Около половин миля — с напрегнат глас отговори компютърът. — Защо? Да не ти се ходи в тоалетната?

— Виналди вече не е Светлоок. — През прозореца от моята страна виждах светли пипалца, преплетени в пространството между дърветата. Навремето бяха предположили, че това са тънки клончета или някакви филизи, но тази заблуда бе продължила само до момента, когато пипалцата атакували войниците и те отстъпили залитайки, с тънки вейки светлина, стърчащи от изгарящите им очи. Ако Виналди не беше дълбоко навътре в тази зона, той се намираше в огромна опасност — както впрочем Ниърли, Суедж и останалите резервни — разбира се, при положение, че изобщо бяха тук. — Трябва да побързаме.

— Наближаваме източника на сигнала — съобщи Ратчет и аз буквално почувствах корабът около мен да настръхва от напрежение. — Стегни се.

И без това бях стегнат до максимум, така че само продължих да гледам през прозореца в търсене на някаква следа, издаваща присъствието на Жуаджи или някой друг долу. Корабът рязко намали скорост и започна да се стрелка между дърветата с грациозността на риба. Очевидно се насочвахме към точното място, откъдето идваше сигналът. Извадих пистолета и проверих пълнителя. Имаше граници на това, което можех да направя с него, защото ако Ихандим или Жуаджи — както впрочем и всеки друг в тяхната компания — се бяха адаптирали към Междината, това на практика би означавало, че са станали като селяните, следователно щеше да е необходимо нещо много повече от обикновен куршум, за да се справя с тях. Трябваше ми импулсна пушка, от онези, които обикновено се монтират от двете страни в средата на корабите. Не бях успял да схвана принципа, на който действаха, и единственото, което помнех, бе, че използват същата енергия като тази, генерирана от ракетния двигател. Това, разбира се, нямаше никакво значение — важното бе, че вършеха работа. Пистолетът в ръката ми беше ей така, колкото да ми вдъхне малко кураж. Не че бе съвсем безполезен — но ползата от него бе минимална. Бутилка „Джек Даниелс“ сигурно би свършила същата работа.

Паяжината от кафява енергия отвън подсказваше, че образът във видимия спектър на светлината може да е ненадежден, затова съсредоточих вниманието си върху монитора със сигнала на трейсъра. Картината показваше, че сме близо, много близо. Ратчет намали скоростта до около пет мили в час и за миг видях как кръстчето на локализатора премина през мигащата светлинка.

— Току-що го подминахме — съобщи Ратчет.

— Не може да бъде!

— Погледни на екрана.

Беше прав, разбира се. Сега се намирахме от другата страна на светлинката.

— Как е възможно да съм го пропуснал? — недоумявах аз. — Върни обратно, искам да се убедя.

Ратчет описа плавна дъга и отново минахме над фиксираната върху екрана светла точка. Гледах съсредоточено, търсейки следи от… от всичко, каквото и да е то. Кафявата светлина се бе разпръснала достатъчно, за да различавам дънерите на дърветата, но все не можех да видя Жуаджи. Корабът намали скоростта си още — вече едва пълзяхме — и след малко увисна неподвижно.