Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
— Изключително съм щастлив да ви посрещна — говореше м’сю Пиер, като се разхождаше назад-напред, и всеки път преминаваше през косата слънчева ивица, в която още се виеше варен прах. — Струва ми се, че през тази седмица се сприятелихме толкова, някак толкова хубаво, толкова топло се сближихме, както рядко се случва. Виждам, интересува ви какво има вътре, нали? Ето, само (той си пое дъх) да си довърша думата, и тогава ще ви покажа… — Нашата дружба — продължи, като се разхождаше и леко се задъхваше м’сю Пиер, — нашата дружба разцъфтя в парниковата атмосфера на тъмницата, където се хранеше с еднакви тревоги и надежди. Мисля, че сега ви познавам по-добре от който и да било на света и, разбира се, по-интимно, отколкото ви е познавала вашата жена. Затова ми е особено мъчно, когато се поддавате на злобно чувство или бивате невнимателен към хората… Ето сега, когато толкова весело се появихме при вас, вие отново оскърбихте Родриг Иванович с престореното си безразличие към сюрприза, в който той вземаше толкова мило, енергично участие, а нали вече никак не е млад, има доста свои грижи. Не, не ми се говори сега за това… За мен е важно само да установя, че нито един ваш душевен оттенък не ми убягва, затова ми се струва не съвсем справедливо известно обвинение… За мен вие сте прозрачен, както — извинете за изисканото сравнение, — както поруменяващата годеница е прозрачна за погледа на опитния годеник. Не зная, нещо става с дишането ми, простете, ей сега ще ми мине. Но аз съм ви изучил толкова отблизо и — защо да крия — съм ви обикнал, силно съм ви обикнал и вие значи сте ме опознали, свикнали сте с мен — нещо повече, привързали сте се към мен, както аз към вас. Да постигна такава дружба, ето в какво се състоеше моята първа задача и очевидно я реших успешно. Успешно. Сега ще пием чай. Не разбирам защо не го донасят.
Той седна, като се държеше за гърдите, до масата срещу Цинцинат, но веднага отново скочи, измъкна изпод възглавницата кожена кесия, от кесията — велурено калъфче, от калъфчето — ключ, и се приближи до големия калъф, изправен в ъгъла.
— Виждам, че сте потресен от моята акуратност — каза той и предпазливо отпусна калъфа върху пода, калъфът се оказа тежък и тромав. — Но, да ви кажа, акуратността украсява живота на самотния човек, който по този начин доказва на себе си…
В разтворения калъф върху черно кадифе лежеше широка, светла брадва.
— … доказва на самия себе си, че си има гнезденце… Гнезденце — продължи м’сю Пиер, като отново заключи калъфа, изправи го до стената и сам се подпря на него, — гнезденце, което той е заслужил, свил, изпълнил с топлината си… Това изобщо е голяма философска тема, но по някои признаци ми се струва, че и на вас, както и на мен, не ви е до теми. Знаете ли какво? Ето ви моя съвет: чай ще си пийнем по-късно, а сега си идете и си полегнете, идете. И двамата сме млади, не бива да оставате повече тук. Утре ще ви обяснят, а сега си вървете. Аз също съм възбуден, също не се владея, вие трябва да разберете…
Цинцинат тихо заопипва заключената врата.
— Не, не — по нашия тунел. Нахалост ли се трудихме! Пълзешком, пълзешком. Ще окача нещо да закрия дупката, че е грозно така. Заповядайте…
— Мога сам — каза Цинцинат.
Той се промъкна в черния отвор и като шумолеше с натъртените си колене, запълзя на четири крака и проникваше все по-надълбоко в тясната тъмнина. М’сю Пиер подвикна екливо след него нещо за чая и очевидно спусна щора, защото Цинцинат веднага се почувствува отрязан от светлата килия, където бе току-що.
Загълтал мъчително грапавия въздух, като се натъкваше на нещо остро — и очакваше без особен страх срутване, — Цинцинат слепешката се промъкваше през лъкатушния проход и попадаше в каменни ниши, като кротко отстъпващо животно се връщаше заднишком и напипал продължението на прохода, пълзеше по-нататък. Нямаше търпение да легне на меко, пък било то и на неговия креват, да се завие през глава и да не мисли за нищо. Това обратно пътешествие се проточи толкова, че като дереше рамене, той се разбърза, доколкото му позволяваше постоянното предчувствие за задънена стена. Задухът го замайваше и по едно време реши да спре, да се отпусне, да си представи, че е в кревата, и при тази мисъл може би да заспи, но тогава дъното, по което пълзеше, се наклони надолу под доста осезаем ъгъл и ето отпред се мярна червеникаво-блестяща пролука, лъхна го влага, плесен, като че от недрата на крепостната стена бе преминал в естествена пещера, от ниския свод над него, всеки на нокътче, с главицата надолу, завили се с криле, висяха в редица като сбръчкани плодове прилепи в очакване на своето участие — пролуката пламенеещо се разтвори и го облъхна свежият дъх на вечерта и Цинцинат се измъкна на свобода от пролуката в скалата.